Йорк премисли всичко в тишината.
- Добре. Разбирам те. Какво да направя, за да докажа доверието си?
- Като за начало - каза Марш, - да кажем, че искам да те убия. Как мога да го направя?
- Не! - провикна се уплашена Валери. Марш чу, че се приближава към Йорк. - Не можеш да му кажеш. Не знаеш какво е намислил, Джошуа. Защо ще пита, ако не възнамерява да...
- Да ни направи равнопоставени - каза спокойно Йорк. - Разбирам го, Валери. Това е риск, който трябва да поемем. - Тя започна да го умолява, но той я накара да замълчи. -Огънят ще свърши работа. Удавяне - също. Изстрел в главата. Мозъците ни са уязвими. Куршум в черепа ще ме убие. Ако ме удари в сърцето, само ще падна, но след това ще се възстановя. Легендите са прави за две неща. Обезглавяването и колът в сърцето ни убиват. -Той се засмя дрезгаво. - Но това би убило и някого от вашите. Слънцето също може да бъде смъртоносно, както сам видя. Колкото до среброто и чесъна... това са глупости.
Абнър Марш издиша шумно, едва сега разбра, че е стаил дъха си.
- Гръм да ме удари - каза той.
- Доволен ли си? - попита Йорк.
- Почти - отвърна Марш. - Има още нещо.
Чу се драсване на кибритена клечка и в същия миг едно малко пламъче затанцува в дланта на Йорк. Той запали маслената лампа и фитилът започна да гори. Каютата се изпълни с мъжделиво жълто сияние.
- Ето - каза Джошуа и размаха китка, за да изгаси клечката. - По-добре ли е така, Абнър? Равноправие, нали? Съдружието изисква и малко светлина, нали? Така можем да се гледаме в очите.
Марш примижа заслепен. След толкова време в мрака дори тази мъжделива светлина беше ярка за него. Сега стаята изглеждаше по-шляма. Ужасът от задушаващата тъма се стопи. Джошуа Йорк гледаше спокойно към Марш. Лицето му бе покрито с люспи суха, мъртва кожа. Когато се усмихна, една от тях падна. Устните му още бяха подути, а очите му сякаш не виждаха. Изгарянията и мехурите обаче вече ги нямаше. Промяната изглеждаше поразителна.
- Какво друго има, Абнър?
Марш го погледна право в очите.
- Няма да върша това сам - започна той. - Ще кажа...
- Не - каза Валери, бе застанала точно до Джошуа. - Достатъчно лошо е, че един знае, не можем да позволим това. Ще ни избият.
- По дяволите, жено, не смятам да пускам обявление в „Тру Делта“81 или нещо такова.
Джошуа докосна върховете на пръстите си и се обърна замислено към Марш:
- Какво възнамеряваш тогава, Абнър?
- Още хора. Един или двама - каза Марш. - Знаещ че не само аз бях подозрителен. Пък и може би ще се нуждаеш от повече подкрепа. Ще говоря само с онези, на които мога да имам доверие. Косматия Майк например. И господин Джефърс. Той е адски умен и отдавна се чуди какво става. Останалите няма защо да знаят. Господин Олбрайт е твърде благопристоен и набожен за това, а кажем ли нещо на господин Фрам, до седмица ще знаят всички по реката. Цялата тексаска може да изгори, без Уайти Блейк да забележи, стига машините му да са наред. Джефърс и Косматия Майк обаче трябва да знаят. Те са сносни и могат да са ти от полза.
- От полза? - каза Джошуа. - Как така, Абнър?
- Какво става, когато някой от твоите хора не хареса питието?
Типичната за Йорк усмивка изчезна моментално. Той стана, прекоси каютата и си наля питие - уиски, чисто. Когато се върна, още беше намръщен.
- Може би трябва да помисля над това - каза той. - Дали наистина мога да им вярвам... Несъмнено имахме някои противоречия относно пътуването надолу по ръкава.
За първи път Валери не възрази веднага на Марш, както се очакваше. Той я изгледа и видя, че устните й са стиснати силно, а в очите й разчете зараждащ се страх.
- Какво има? - попита капитанът. - Изглеждате... странно.
Валерй вдигна лице.
- Той - каза тя. - Помолих те да тръгнем срещу течението. Правя го отново. Надявам се, че поне един от вас ще се вслуша в думите ми. Той е там, на Сайпръс Ландинг.
- Кой? - попита объркан Марш.
- Друг кръвник - каза Джошуа. - Абнър, разбери, не всички от моя вид мислят като мен. Дори сред моите последователи. Симж ми е верен. Смит и Браун не вземат отношение, но Катрин... още от самото начало усещам негодувание у нея. В сърцето й се спотайва мрак, тя предпочита старите порядки, скърби, задето е изпуснала кораба, и страда под моя власт. Подчинява се, защото трябва. Аз съм кръвник. Това обаче не й харесва. А другите... онези, които качихме при плаването... не съм сигурен за тях. Не се доверявам на никого напълно, освен на Валерй и на Жан Ардж. Спомняш ли си как ме предупреждаваше за Раймонд Ортега? Имам същото лошо предчувствие. Валерй не означава нищо за него. Ти бъркаше, че ревността може да го настрои против мен, но все пак беше прав, че той би могъл да се превърне в проблем. За да го кача на борда, докато бяхме в Начес, трябваше да го победя, както някога направих със Симж в Карпатите. С Кара дьо Грю и Венсан Тибу също имаше схватки. Следват ме, понеже трябва. Такива са обичаите ни. Въпреки това се чудя дали някои не очакват „Трескав блян“ да се спусне надолу по ръкава, за да се срещна лице в лице с онзи, който е бил господар на всички тях.