Въпреки че не се вълнуваше от патетични слова, пламенността на Джошуа успя да го трогне и той неволно се усмихна.
- Имам бая работа за вършене, преди да постигнем каквато и да е дивотия - каза Марш, взе бастуна си и стана. - Ще вървя.
- Чудесно - отвърна Йорк с усмивка. - Аз ще отдъхна. До здрач. Приготви кораба за отплаване. Ще се справим с това възможно най-бързо.
- Ще се погрижа да сме готови - каза Марш и тръгна.
Навън вече беше ден.
Изглежда наближава девет, помисли си Абнър Марш, докато примижаваше на светлината пред капитанската каюта. Утрото бе мрачно, но горещо и задушно. Тъмносивите облаци засенчваха слънцето. Из въздуха се носеха сажди и пушек от параходите. Приближаваше буря, реши той, а това съвсем не беше обнадеждаващо. Изведнъж усети липсата на сън, придружена от силна умора. Имаше толкова много работа, че дори не помисли за дрямка.
Той слезе в главната каюта, понеже реши, че закуската ще повдигне настроението му. Изпи цял галон горещо черно кафе, докато Тоби му приготвяше варени телешки кексчета и шфрети с боровинки. Докато Марш се хранеше, Джонатоун Джефърс влезе в салона, видя го и се запъти с големи крачки към масата.
- Седни да хапнеш - каза му Марш. - Имаме доста да си говорим, господин Джефърс. Не тук обаче. По-добре изчакай да привърша и ела с мен в каютата.
- Добре - отвърна Джефърс отнесено. - Капитане, къде бяхте? Търсих ви часове наред. Нямаше ви в каютата.
- Разговаряхме с Джошуа. Какво...?
- Този човек тук иска да се срещне с вас - каза сметководителят. - Качи се на борда посред нощ. Доста е настоятелен.
- Не ми ’аресва да чакам, ’се едно съм няк’ъв безполезен боклук - каза непознатият.
Марш дори не го бе видял да влиза. Без да изчака покана, мъжът дръпна един от столовете и седна. Беше грозноват, мършав тип с продълговато лице, белязано от шарка. Около челото му се спускаше тънка, сплъстена и рядка кафеникава коса. Видът му бе болнав, а кожата му -покрита от бели люспички пърхот, сякаш единствено над неговата глава бе валял сняг. За сметка на това, носеше скъп костюм от черно сукно, вълнист бял нагръдник и пръстен с камея.
Абнър Марш съвсем не се развълнува от вида, тона, стиснатите устни и леденосините му очи.
- Кой, по дяволите, си ти? - попита грубо той. - По-добре да имаш някаква проклета причина, задето прекъсваш закуската ми, щото иначе ще те хвърля зад борда.
Тези думи накараха Марш да се почувства по-добре. Винаги беше смятал, че няма защо да си капитан на параход, ако не пращаш от време на време някого по дяволите.
Киселата физиономия на непознатия дори не трепна. Той само прикова студения си поглед към Марш със злоба и самодоволство.
- Ше пътувам на тоя ваш изискан сал.
- Ше вървиш по дяволите - каза Марш
- Да кажа ли на Косматия Майк да се оправи с този грубиянин? - предложи спокойно Джефърс.
Мъжът хвърли презрителен поглед към сметководителя и отново се обърна към Абнър.
- Капитан Марш, снощи дойдох, за да отправя покана към вас и съдружника ви. Вечеря в „Сейнт Луис“, около час след залез, за вас и капитан Йорк.
- Не знам кой сте и дори не ми пука - каза Марш. - Няма защо да вечерям с вас. Освен това „Трескав блян“ потегля тази нощ.
- Зная. Зная и накъде отива.
- К’во казваш? - намръщи се Марш.
- Не познавате негрите, това казвам. Някой негър чува нещо и скоро друг черньо от града го повтаря. Пък аз просто слушам внимателно. Със сигурност не’а тръгнете с тоя голям параход по ръкава чак до мястото, което смятате да посетите. Ше заседнете, може би дори ше си разпорите дъното. Мога да ви спестя всички главоболия. Онзи, дето го търсите, си е тук и ви очаква. Тъй че, като се стъмни, ’земете кажете на господаря си, ясно? Кажете му, че Дамон Жулиж го очаква в хотел „Сейнт Луис“. Господин Жулиж няма търпение да се запознае с него.
79 ..Блатото" - някогашна част от френския квартал в Ню Орлиънс. Днес на негово място се намира улица ..Бърбън" и многобройни барове.
80 Баратария - залив в Карибско море.
81 ,Хру Делта" - ежедневник, издаван в Ню Орлиънс в периода 1849-1866 г.
82 Бледия цар - за тази част от вампирската митология Мартин е вдъхновен от стихотворението La Belle Dame sans Merci (1819) на Джон Кийтс (1795-1821), в което се говори за бледи царе, князе и рицари, запленени от красотата на смъртоносна жена.