СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
На парахода „Трескав блян
Ню Орлиънс, август 1857
Сякаш половината параходи в Ню Орлиънс бяха решили да отплават този следобед, мислеше си Абнър Марш, докато стоеше на ветровитата палуба и наблюдаваше как потеглят. Обичайно корабите, поемащи срещу течението, тръгваха от пристана около пет. В три машинистите палеха пещите и започваха да подават пара. Хвърляха смола и бор в гладните гърла на параходите, наред с още дърва и въглища. Един след друг корабите започваха да изпускат черен дим, който се издигаше от стройните, украсени с цветя комини на високи стълбове - черни знамена за сбогом. Параходите заемаха плътно четири мили от пристана. Черните им колони се сливаха в огромен облак на няколкостотин фута над реката. Облак, наситен с пепел и гореща шлака, който вятърът разнасяше. Все по-шлям и по-шлям, той набъбваше от дима, който изхвърляха корабите, докато накрая похлупакът му закри слънцето и започна да пълзи над града.
От височината, на която се намираше Абнър Марш, изглеждаше сякаш целият Ню Орлиънс гори и параходите се готвят да избягат. Това го караше да се чувства неспокоен, все едно другите капитани знаеха нещо, което за него бе останало неизвестно. Като че ли „Трескав блян“ също трябваше вече да потегля. Марш се тревожеше. Въпреки цялото очарование и богатство, което предлагаше търговията в Ню Орлиънс, на него му липсваха местата, които познаваше: горното течение на Мисисипи с неговите отвесни скали и гъсти гори, буйната кална река, която поглъщаше потоците като никоя друга, тясната Илинойс и пълната с тиня и кораби Треска. Онова първо, девствено плаване на „Трескав блян“ по Охайо сега му се струваше блажено, спомен за едни по-простички и добри времена. Въпреки че беше едва преди два месеца, сега всичко това му изглеждаше безкрайно отдавна. Когато напуснаха
Сейнт Луис и тръгнаха надолу по течението, нещата се объркаха. На юг положението се влоши дори повече.
- Джошуа е прав - измърмори Марш на себе си, докато се взираше в Ню Орлиънс. - Има нещо гнило тук.
Беше твърде горещо, твърде влажно, наоколо летяха твърде много насекоми, достатъчно, за да реши човек, че над цялото дяволско място тегне някакво проклятие. И сигурно бе така заради робството, макар че Марш не беше убеден. Без съмнение обаче му се искаше да нареди на Уайти да запали котлите и да разходи Фрам или Олбрайт до лоцманската будка, за да излязат от пристанището и да потеглят срещу течението. Още сега. Преди здрач. Преди другите да пристигнат.
Абнър Марш толкова много искаше да изкрещи всички тези заповеди, че чувстваше горчивия вкус на думите в устата си. Чувстваше някакъв суеверен страх за довечера, макар многократно да се бе убеждавал, че не страда от подобни предразсъдъци. Но не беше и слепец... горещина и задух изпълваха въздуха, а на запад от тях назряваше буря, силна и жестока, същата онази хала, която Дан Олбрайт бе надушил преди няколко дни. В това време параходите заминаваха един по един. Докато Абнър Марш наблюдаваше как се понасят на север и изчезват от погледа му сред маранята, го връхлетя самота. Сякаш всеки кораб носеше в себе си частица от собственото му аз, капка смелост, парченце увереност, блян, малка люспица надежда. Много параходи напускаха Ню Орлиънс всекидневно, казваше си Марш, едва ли сега бе различно от останалите августовски дни по Мисисипи: горещина, дим, леност, всички се движеха бавно, чакаха може би да си поемат малко свеж въздух или дъждът да отмие пушека от небето.
Някъде дълбоко в себе си обаче знаеше, че онова, което очакваха, нямаше да е свежо и чисто, нямаше да им донесе облекчение от жегата, влагата, насекомите и страха. Някъде долу Косматия Майк крещеше на работниците си и показваше заплашителни жестове с черната си желязна палка. Пристанищният шум и камбаните, и свирките на параходите обаче заглушаваха думите му. На пристана чакаше цяла планина от товари, почти хиляда тона -вместимостта на „Трескав блян“. Само четвърт от всичко беше пренесено по тънките талпи на основната палуба. Останалото щеше да отнеме часове. Дори да искаше, Марш не можеше да потегли, не и с всичкия този товар, който очакваше. Косматия Майк, Джефърс и останалите щяха да решат, че се е побъркал. Искаше му се да им беше казал. Възнамеряваше да го направи, за да планират всичко, но нямаше време. Всичко стана толкова бързо, а довечера онзи Дамон Жулиж щеше да дойде на вечеря на „Трескав блян“. Нямаше време да се разбере с Косматия Майк и Джонатоун Джефърс. Тази вечер Абнър Марш щеше да бъде сам, или почти сам, само той и Джошуа в една стая с всички тях, нощните хора. Марш не броеше Джошуа Йорк към останалите. Той беше някак различен. Пък и му бе казал, че всичко ще мине добре. Разполагаше с питието си, с многобройни красиви думи и блянове. Въпреки това Абнър имаше лошо предчувствие.