„Трескав блян“ беше притихнал, почти пуст. Повечето бяха отпратени на брега от Джошуа. Вечерята щеше да бъде във възможно най-тесен кръг. Това не се харесваше на Марщ но не можеше да спори с Джошуа. В главната каюта масата бе приготвена. Лампите още не светеха, а пушекът, парата и назряващата буря отвън сякаш се бяха наговорили да приглушат, да скрият и погубят небесната светлина. Все едно здрачът вече се спускаше над салона и парахода.
Килимите изглеждаха почти черни, а сенки изпълваха огледалата.
Зад дългия бар от черен мрамор един мъж бършеше чашите. Дори той изглеждаше неясно, чезнеше. Марш му кимна и влезе в кухнята, която се намираше до корпуса за колелото. Вътре имаше някой. Двама от помощниците на Тоби готвеха в големи медни котли, а в тигана цвърчеше пиле, докато сервитьорите безделничеха и се майтапеха един с друг. Капитанът долови мириса на пайовете в печките. Устата му се изпълни със слюнка, но той продължи нататък, без да се спира. Завари Тоби в камбуза85 на десния борд, заобиколен от кафези с пилета, гълъби и тук-там - по някоя червеношийка или патица. Птиците вдигаха ужасна врява. Когато Марш влезе, готвачът вдигна глава. Колеше пилета. Три обезглавени животни лежаха на лакътя му, а четвърто беше на дръвника пред него и потрепваше в конвулсии. Тоби държеше сатъра в ръка.
- Хей, капитан Марш - каза той с усмивка и стовари острието с един премерен удар.
Кръвта се разля и обезглавеното пиле се замята диво, щом Тоби го пусна. Здравите му черни ръце бяха оцапани с кръв. Той се изтри в престилката си.
- К’о мо’а пра’я за вас?
- Идвам само да ти кажа, че искам тази нощ когато вечерята е готова, да слезеш от кораба - каза Марш. - Работиш честно и почтено, заслужил си го. И вземи всичките си кухненски помощници и сервитьори с теб. Ясно, нали? Чу ли всичко точно?
- Разбира се, капитане - отвърна Тоби с широка усмивка. - Разбира се. Тая вечер май малко ше се позабавля’ате?
- Да не ти пука - каза Марш - Просто гледай да слезеш на брега, когато свършиш с работата. - Той тръгна да си върви със строго изражение, но нещо го накара да се обърне отново. - Тоби?
- Да, гус’дине?
- Знаещ че никога не съм понасял особено робството, но и не съм казвал нищо против него. Сигурно щях, но тия проклети аболиционисти вдигат такава шумотевица. Само че си мисля, може би все пак са прави. Не може просто така... да ползваш разни други хора, сякаш съвсем не са хора. Нали разбираш? Рано или късно всичко това ще свърши. По-добре да стане мирно, но трябва да свърши, дори да е с кръв и пламъци, ней ли така? Може би за т’ва говорят непрестанно тия аболиционисти. Опитваш да си благоразумен, това е хубаво, разбира се, но ако не стане така, трябва да си готов. Някои неща просто не са правилни и трябва да приключат.
Тоби го гледаше странно, докато продължаваше разсеяно да бърше ръце в престилката си напред-назад, напред-назад.
- Капитане - промълви той, - гхворите кат’ аболиционист. В тоя щат тука има робство, капитане. За таквиз думи може да ви убият.
- Може би е така, Тоби, но каквото е правилно, е правилно. Това казвам.
- Вие напрайхге добро на стария Тоби, капитан Марш. Дадохте ми свобода и всичко, за да ви готвя. Туй напрайхге.
Абнър кимна.
- Тоби, защо не ми донесеш един нож от кухнята? Но не казвай на никого, ясно? Само ми донеси един хубав остър нож. Такъв, че да влезе в ботуша ми. Става ли?
- Да, гус’дин капитан Марш - отвърна готвачът. Очите на старото му черно лице леко се присвиха. - Да, гус’дине - повтори и изтича, за да изпълни заръката.
През следващите няколко часа Абнър Марш ходеше неестествено заради дългия кухненски нож, втъкнат в единия от високите му кожени ботуши. До мръкнало обаче свикна и се чувстваше толкова дяволски удобно, че дори забрави за острието.
Бурята се разрази малко преди здрач. Дотогава повечето параходи от пристанището отдавна бяха отплавали, но други заемаха местата им на пристана. Халата започна с могъщ рев като взрив на параходен котел, светкавиците заблестяха и дъждът започна да се лее шумно, напоително, подобно на поток през пролетта.
Марш стоеше под навеса на котелната палуба и се разхождаше, слушаше барабанящите върху корпуса капки и наблюдаваше как хората на пристана търчат и търсят заслон. Остана там дълго, облегнат на парапета, и размишляваше. Изведнъж Йорк се появи до него.