- Вали, Джошуа - каза Марш и посочи навън с бастуна си. - Може би тоя Жулиж няма да дойде. Едва ли ще иска да се намокри.
Джошуа Йорк придоби необичайно, строго изражение.
- Ще дойде - отвърна той.
Това бе всичко. Просто „ще дойде“.
И накрая... той наистина пристигна.
Дотогава бурята бе утихнала. Дъждът вече се лееше гальовно и нежно почти като мъгла. Абнър Марш още стоеше на котелната палуба, когато ги видя. Прекосяваха пустото, мокро пристанище. Въпреки разстоянието знаеше, че са те. Имаше нещо в походките им, грациозно и хищно, изпълнено със зловеща красота. Само един от тях се движеше различно, наперено и с престорена елегантност. Опитваше да прилича на останалите, но не можеше. Когато се приближиха, капитанът забеляза, че това е Киселия Били Типтън. Носеше нещо непохватно в ръце.
Абнър Марш се запъти към салона. Другите вече бяха на масата: Симж, Катрин, Смит, Браун, Раймонд, Жан, Валери и останалите, които Джошуа бе събрал при пътешествието им. Всички прекъснаха спокойния си разговор, когато Марш влезе.
- Идват - каза той.
Джошуа Йорк стана от централното място на масата и тръгна да ги посрещне. Абнър Марш отиде на бара и си наля уиски. Изпи го на един дъх, набързо се справи с още едно и след това седна на масата.
Джошуа бе настоял той да заеме мястото от лявата му страна. Столът отдясно беше подготвен за Дамон Жулиж. Марш се тръсна тежко на мястото си и погледна с намръщени вежди към празния стол от другата страна на масата. Точно тогава те влязоха.
Появиха се само нощните птици. Киселия Били бе останал някъде отвън и това се хареса доста на Марш. Имаше две жени, грамаден мъж с бледо лице и строго мрачно изражение, който започна да изтупва капките от палтото си, и накрая самият той. Марш веднага го разпозна. Лицето му бе гладко и неподвластно на времето, обрамчено с черни къдрици. В костюма си с цвят на тъмно бургундско вино и ризата със свободна яка изглеждаше като лорд. На един от пръстите му искреше златен пръстен със сапфир, голям колкото бучка захар, а върху черната му жилетка проблясваше шлифован черен диамант, поставен във фина мрежа от злато. Той прекоси стаята, заобиколи масата, спря се за миг и застана до мястото на Джошуа, зад стола на централното място. Постави бледите си ръце върху облегалката и изгледа останалите един по един. Всички се изправиха: тримата, които бяха дошли с него, след това Раймонд Ортега, после Кара и останалите, които ставаха сами или по двойки. Валери остана последна. Всички в стаята стояха на крака. Всички, с изключение на Абнър Марш. Дамон Жулиж се усмихна чаровно и топло.
- Радвам се, че всички отново сме заедно - каза той и изгледа внимателно Катрин. -Скъпа, колко години изминаха? Колко много години наистина!
Широката усмивка, която грейна на хищното й изражение, имаше зловещ вид. Марш реши да поеме нещата в свои ръце.
- Сядайте - изрева той на Дамон Жулиж и го дръпна за ръкава. - Гладен съм, достатъчно отложихме вечерята.
- Да - каза Джошуа.
Това сякаш развали магията и всички заеха местата си отново. Жулиж обаче седна на стола на Йорк - онзи в централната част на масата. Джошуа се приближи и застана до него.
- Седнали сте на мястото ми - каза той с равен, но напрегнат тон. - Това е вашето, господине, ако обичате.
Йорк придружи думите си с жест, вперил поглед в Дамон Жулиж. Марш погледна към лицето на приятеля си и почувства цялата мощ в него, студения плам, решителността. Жулиж се усмихна.
- Ах - възкликна той тихо и вдигна леко рамене. - Простете.
Без да погледне към Джошуа дори за миг, Дамон стана и се премести на другия стол. Йорк седна, изпънат на стола, и направи нетърпелив жест с ръка. Един келнер се появи веднага от сенките и постави бутилка пред него.
- Можете да напуснете залата - каза Джошуа на младежа.
Бутилката нямаше етикет. Под полилеите, заобиколена от искрящ кристал и сребро, тя изглеждаше мрачна и заплашителна. Беше отворена.
- Знаете какво е това - каза уверено Йорк, обръщайки се към Жулиж.
-Да.
Джошуа взе винената му чаша, напълни я до ръба и я постави директно пред госта си.
- Пийте - нареди Йорк.
Очите му гледаха към Дамон, който се взираше в чашата. По устните му танцуваше усмивка. Сякаш знаеше нещо смешно, за което другите не подозираха. В салона цареше тишина. Някъде в далечината Марш долавяше тихия вой на параход, проправящ си път през дъжда. Мигът сякаш продължи цяла вечност.
Дамон Жулиж взе чашата и пи. Пресуши я на един дъх и сякаш погълна цялото напрежение в залата заедно с течността. Джошуа се усмихна, Абнър Марш прочисти гърлото си, а в другия край на масата останалите хвърляха предпазливи, объркани погледи. Йорк напълни още три чаши за сподвижниците на Жулиж. Всички пиха. Разговорът започна с шепот.