Дамон погледна към Абнър Марш с усмивка.
- Имате забележителен параход, капитан Марш - каза той сърдечно. - Надявам се, че храната ще е чудесна.
- Храната - отвърна Марш - е още по-забележителна.
Вече се чувстваше почти както обикновено. Извика и келнерите започнаха да носят ястията, приготвени от Тоби. Храниха се повече от час. Хората на нощта притежаваха изискани обноски, но и моряшки апетит Нахвърлиха се върху гозбите като пасмина докери, които тъкмо бяха чули как боцманът вика: „Кльопачка!“. Всички, освен Дамон Жулиж. Той се хранеше бавно, почти изтънчено и често спираше, за да отпие от виното си, усмихваше се непрестанно без видима причина. Когато Марш привърши с третата си порция, неговата чиния още бе наполовина пълна. Разговорът протичаше спокойно и неангажиращо. Всички в другия край на масата приказваха тихо, но оживено, а Абнър не можеше да различи думите им. В близост до него Йорк и Жулиж размениха поредица от коментари за бурята, жегата, реката, „Трескав блян“. С изключение на последното, капитанът не се интересуваше особено от разговора им и се съсредоточи в чинията си.
Накрая сервираха кафе и коняк и келнерите изчезнаха. В главната каюта останаха само Абнър Марш и хората на нощта. Капитанът отпи от питието си и се чу как изсърба, когато осъзна, че никой не говори.
- Най-накрая всички сме заедно - каза спокойно Джошуа. - За нас, хората на нощта, това е ново начало. Онези, които живеят през деня, биха го нарекли нова зора - той се усмихна. - За нас по-подходящо би прозвучало нов здрач. Слушайте, нека ви разкрия плановете си.
Джошуа стана и заговори с вдъхновение.
Абнър Марш не беше сигурен колко е продължила речта му, но той я познаваше от по-рано: свобода от алената жажда, край на страха, доверие между деня и нощта, постиженията, следващи задружните усилия, велика нова епоха. Джошуа продължаваше нататък с красноречие и пламенност, словата му бяха изпълнени с кратки откъси от стихотворения и върволица от трудни за произнасяне думи. Марш отдели повече внимание на останалите -редиците от бледи лица по протежението на масата. Всички гледаха към Джошуа и слушаха мълчаливо, но не възприемаха замисъла му еднакво. Симж изглеждаше малко неспокоен и непрестанно местеше поглед от Йорк към Жулиж и обратно. Жан Ардж наблюдаваше в захлас и с обожание, но някои от другите лица изглеждаха празни, студени, лишени от емоция. Раймонд Ортега се усмихваше дяволито, онзи големият, Кюрт, се мръщеше, Валери имаше нервен вид, а Катрин... в продълговатото й изпито лице се четеше толкова силна ненавист, че Марш потръпна.
След това Абнър погледна от другата страна на масата, където стоеше Дамон Жулиж, и видя, че той се взира в него. Очите му бяха черни, пронизващи и пламтяха като въглени. В тях имаше бездни, две бездънни гърла, пропаст, която заплашваше да погълне всички. Марш отмести очи. Нямаше желание да го принуждава да отмести поглед пръв, както някога лековерно бе опитал да направи с Йорк в „Домът на плантатора“. Жулиж се усмихна, хвърли един поглед към Джошуа, отпи от студеното си кафе и се заслуша. Абнър не хареса нито тази усмивка, нито дълбините на погледа му. Изведнъж бе почувствал страх. Накрая Джошуа привърши и седна.
- Параходът е превъзходна идея - каза Жулиж ласкаво. Мекият му глас се понесе из салона. - От питието ви може да има някаква полза. От време на време. Останалото... е, по-добре го забравете, любезни Джошуа - тонът му беше обаятелен, усмивката - спокойна и бляскава.
Някой въздъхна рязко, но всички запазиха мълчание. Абнър Марш стоеше изпънат като струна.
Джошуа смръщи вежди.
- Извинете?
Жулиж махна вяло с ръка, за да покаже, че въпросът е приключен.
- Историята ви ме натъжава, любезни Джошуа - каза той. - Отгледан сред добитъка, сте се научили да мислите като него. Разбира се, грешката не е ваша. С времето ще се научите да цените собствената си природа. Покварили са ви. Животинките, сред които сте живели, са влели у вас своите дребнави нрави, мекушава религия, скучновати блянове.
- За какво говорите? - попита гневно Джошуа.
Жулиж не отвърна. Вместо това се обърна към Абнър.
- Капитан Марш - каза той, - печеното, на което се насладихте толкова много, някога е било част от живо същество. Смятате ли, че ако този скот е можел да говори, е щял да изрази съгласието си да бъде изяден?