Абнър отвори вратата. Слънцето и реката се откриха пред него - блажено облекчение.
- Остави го - каза той. - Като се стъмни, ще го хвърлим в реката.
Боцманът последва Марш навън и той заключи вратата. Повдигаше му се. Подпря масивното си тяло на парапета и се хвана с две ръце, за да не падне през борда. Кръвопиец или не, онова, което сториха с Дамон Жулиж, беше ужасна гледка.
- Помощ капитане?
- Не - каза Марш.
С известно усилие той успя да се опомни. Утрото бе горещо, жълтото слънце сякаш безмилостно си отмъщаваше за нещо. Марш плувна в пот.
- Просто не съм се наспал - каза той и се засмя насила. - Всъщност съвсем не съм спал. Пък и това, което направихме, си беше сериозна работа.
Косматия Майк сви рамене. Изглеждаше сякаш нищо не се е случило.
- Върви да поспиш - каза той.
- Не - отвърна Марш. - Не мога. Ще отида при Джошуа да му кажа какво сме направили. Трябва да знае, за да се справи с другите.
Изведнъж Абнър Марш се зачуди как ли ще реагира Джошуа, щом разбере за бруталното убийство на някого от неговата раса. След снощи може би нямаше да се притесни особено, но нямаше как да е сигурен - не познаваше добре хората на нощта и начина им на мислене. Жулиж бе кръвопиец и уби бебе пред всички, но останалите бяха правили не по-малко ужасни неща, дори Джошуа. А Дамон Жулиж беше и негов кръвник, цар на вампирите. Ако убиеш човешки монарх, дори някого, когото другите ненавиждат, няма ли поданиците му да вземат някакви мерки дори само защото са принудени да го сторят? Абнър Марш си спомни студената мощ която притежаваше Джошуа, и с това желанието му да посети капитанската каюта на тексаската се изпари моментално. Пък и той едва ли бе в най-доброто разположение на духа си.
- Може би е по-добре да почакам - каза Марш. - Ще поспя.
Косматия Майк кимна.
- Трябва първо да говоря с Джошуа - Абнър наистина се чувстваше зле, гадеше му се, чувстваше треска, изнемощялост. Трябваше да полегне за няколко часа. - Не, не мога да го събудя - той облиза устни. Бяха сухи като шкурка. - Говори с Джефърс, кажи му какво е станало. Някой от вас трябва да ме събуди преди здрач. Ясно? Преди здрач. Трябва да имам поне час, за да говоря с Джошуа. Ще го събудя, за да му кажа. Така ще знае как да постъпи с останалите, щом се стъмни. А ти... кажи на едно от момчетата си да държи под око Киселия Били... ще трябва да се справим и с него.
- Май ще оставим реката да се погрижи за него - усмихна се Косматия Майк.
- Може би така ще направим - каза Марш. - Може би. Отивам да поспя, но гледайте да ме събудите преди мръкнало. Не оставяйте да ме посрещне мракът, ясно?
- Аха.
Абнър Марш се отправи към тексаската. С всяка стъпка се чувстваше все по-изнемогцял. Застанал пред вратата на собствената си каюта, изведнъж почувства страх... ами ако някой от тях все пак е влязъл вътре въпреки възраженията на господин Джефърс? Когато обаче отвори вратата и светлината нахлу, видя, че няма никой. Марш вдигна рамене, дръпна завесите и отвори прозореца, за да влязат повече въздух и светлина. След това заключи стаята, седна тежко на леглото и свали пропитите си с пот дрехи. Реши да не облича нощна риза. Вътре беше задушно, но Марш не усети това заради умората. Сънят го унесе почти на мига.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
На парахода „Трескав блян “,
река Мисисипи, август 1857
Силното, настойчиво чукане по вратата на каютата най-накрая изтръгна Абнър Марш от дълбокия, лишен от сънища, мрак. Той се раздвижи сънен и седна в леглото.
- Ей сега!
Приближи тромаво до легена си като голяма гола мечка, която тъкмо се е събудила от зимен сън и съжалява за това. Едва когато плисна малко вода в лицето си, започна да си спомня.
- Проклятие! Да върви по дяволите! - изруга той гневно, щом забеляза сивкавите сенки, които вече покриваха всяко кътче на каютата му. Небето бе мрачно и обляно в пурпур. -Проклятие! - повтори той и си извади чифт чисти панталони.
Обу се набързо и отвори вратата.
- Защо, по дяволите, ме оставихте да спя толкова дълго? - развика се Марш на Джефърс. -Казах на Косматия Майк, че трябва да съм буден час преди залез. Проклятие.
- Час преди залез е - отвърна сметководителят. - Облачно е, затова е така тъмно. Господин Олбрайт казва, че отново ще има буря - той прекрачи прага на каютата и затвори зад себе си. - Нося ви това - продължи той и подаде на Марш хикориновия му бастун. - Намерих го в салона, капитане.
Марш го взе вече спокоен.
- Снощи го изгубих - каза той. - Имах си по-важни мисли в главата.
Подпря бастуна на стената и погледна смръщен през прозореца. Отвъд реката целият западен хоризонт представляваше стена от буреносни облаци, носещи се към тях. Приличаха на мрачен колос, готов да се сгромоляса отгоре им. Залязващото слънце дори не се виждаше. Това съвсем не му хареса.