Хейуърд замръзна. Това беше прекалено, дори за обичайната задълбоченост на Пендъргаст.
— Сигурен ли сте?
— Ще бъде необходимо допълнително изследване, което да потвърди теорията, но това е единственият отговор, който пасва. – Той спря за малко. – Помислете сама за момент, капитан Хейуърд. Седите на диван. Усещате налягането на кожата срещу гърба си. Усещате топлината на чашата чай в ръката си. Можете да помиришете печеното агнешко филе, което ще ни бъде поднесено на вечеря. Можете да чуете различни звуци: щурци, пойни птици в дърветата, огъня в камината, Морис в кухнята.
— Разбира се – каза Хейуърд. – Какво имате предвид?
— Изпитвате всички тези усещания, и вероятно още стотици други, ако спрете и им обърнете внимание. Част от мозъка ви – таламусът, за да съм точен – действа като регулировчик, уверявайки се единствено, че съзнавате усещанията, които са важни в момента. Представяте ли си какво би било, ако нямаше регулировчик? Щяхте да бъдете бомбардирана постоянно от усещания, неспособна да игнорирате някое от тях. И ако за кратко това може да повиши когнитивната функция и креативност, за дълъг период то ще ви докара до лудост. В буквалния смисъл. Това се е случило на Одюбон. Случило се е и на семейство Дуейн – само че много по-бързо и силно. Вече подозирахме, че лудостта на Одюбон и на семейство Дуейн е била нещо повече от случайно съвпадение – просто нямахме връзката. До сега.
— Папагалът на Дуейн – каза Хейуърд. – Той също е имал вируса. Точно както папагалите, откраднати от плантация „Оукли“.
— Именно. Съпругата ми сигурно е открила този изключителен ефект случайно. Осъзнала е, че болестта на Одюбон трябва да го е променила дълбоко и като епидемиолог е разполагала със средствата да разбере защо. Гениалността й е била в осъзнаването, че това не е било само психическа промяна, причинена от досега със смъртта; това е било физическа промяна. Питате каква е била нейната роля във всичко това: имам причини да вярвам, че тя може, водена от най-добри намерения, да е занесла откритието си в някоя фармацевтична компания, която се е опитала да разработи лекарство от него. Лекарство за повишаване на творческата активност или това, което днес се нарича „умно“ хапче.
— И какво се е случило с това лекарство? Защо не е било разработено, според вас?
— Когато научим това, мисля че ще сме много по-близко до отговора на въпроса защо съпругата ми е била убита.
Хейуърд заговори отново, бавно:
— Разбрах днес, че Блеклетър е бил консултант в няколко фармацевтични компании, след като напуснал „Доктори с крила“.
— Отлично. – Пендъргаст отново закрачи. – Готов съм за рапорта ви.
Хейуърд накратко преразказа пътуването си до Флорида и Сейнт Францисвил.
— И Бласт, и Блеклетър са били убити с дванайсеткалиброва пушка със скъсена цев. Влязъл е в къщата, убил е жертвите, после напуснал мястото и взел няколко неща, за да изглежда като обир.
— Кои фармацевтични компании е консултирал Блеклетър?
Хейуърд отвори куфарчето си, извади кафяв плик, измъкна от него един лист и му го подаде.
Пендъргаст отиде до нея и го взе.
— Изровихте ли някои от предишните контакти или колеги на Блеклетър?
— Само един – снимка на стара изгора.
— Отлично начало.
— Като заговорихме за Бласт, има нещо, което не разбирам.
Пендъргаст остави снимката настрана.
— Да?
— Ами – съвсем очевидно е, че същият човек, убил Блеклетър, е убил и него. Но защо? Той не е имал нищо общо с този птичи грип, нали?
Пендъргаст поклати глава.
— Не, не е имал. И това е много добър въпрос. Предполагам, че е свързано с разговора, който Хелън някога е провела с Бласт. Бласт ми каза, че когато я попитал за „Черната рамка“ и какви са нейните причини да я иска, тя казала: „Не искам да я притежавам, искам само да я изследвам“. Сега знаем, че Бласт е казвал истината. Но, разбира се, който и да е организирал убийството на жена ми, не е можел да знае какво е било изречено в този разговор. Тя може да му е казала повече – може би много повече. За Одюбон и за птичия грип, например. И ако е така, от съображения за сигурност, Бласт е трябвало да умре. Не е бил голяма риба, но все пак е бил риба.