Хейуърд поклати глава.
— Това е ужасно.
— Наистина ужасно.
В този момент Морис влезе с израз на отвращение върху лицето.
— Господин Хъдсън е тук да ви види, сър.
— Изпрати го да влезе.
Хейуърд гледаше как един нисък, набит мъж с тренчкот, мека шапка и костюм на тънки райета, влезе в стаята с угоднически вид. Той изглеждаше с всеки свой сантиметър като карикатура на частен детектив от черен филм, какъвто очевидно мислеше, че е. Лора се зачуди, че Пендъргаст би могъл да има каквито и да било отношения с такъв тип.
— Надявам се, че не ви прекъсвам – мазно каза карикатурата, наведе глава и свали шапката си.
— Съвсем не, господин Хъдсън. – Тя забеляза, че Пендъргаст не я представи. – Носите ли списъка на фармацевтичните компании, за който ви помолих?
— Да, сър. И посетих всяка една от тях…
— Благодаря. – Пендъргаст взе списъка. – Моля ви, изчакайте в източния салон, където ще приема рапорта ви след малко. – Той кимна към Морис. – Настанете удобно господин Хъдсън с безалкохолна напитка. – Възрастният прислужник изведе мъжа в коридора.
— Какво, по дяволите, извършихте, че го направихте толкова… – Хейуърд търсеше правилната дума. – Смирен?
— Вариант на Стокхолмския синдром. Първо заплашвате живота му, след това с огромно великодушие го спасявате. Бедният човечец направи грешката да се скрие в гаража ми със заредено оръжие в един доста зле замислен опит за шантаж.
Хейуърд потрепера, спомняйки си ясно защо намираше Пендъргастовите методи за толкова отблъскващи.
— Както и да е, сега работи за нас. И първата задача, която му дадох, беше да направи списък на всички фармацевтични компании в радиус от петдесет мили около къщата на семейство Дуейн – по причина, че петдесет мили е най-голямото разстояние, което един избягал папагал би могъл да прелети. Единственото, което остава, е да го сравните с вашия списък от компании, консултирани от Блеклетър. – Пендъргаст вдигна двата листа хартия. Лицето му внезапно доби студен израз. Той свали листовете и очите му срещнаха нейните.
— Имаме съвпадение – каза той. – „Лонджитюд Фармасютикълс“.
51.
Батон Руж
Къщата, в приятно жълта мазилка с бял перваз, се намираше в хубав квартал в покрайнините на Спениш таун в Батон Руж, с малка градина отпред, преливаща от лалета. Лора Хейуърд последва Пендъргаст по тухлената пътека към входната врата. Тя погледна голямата табелка, на която се четеше „Никакви търговски агенти“. Това не предвещаваше нищо добро и тя се раздразни, че Пендъргаст беше отхвърлил предложението й да се обадят предварително и да си насрочат среща.
Един дребен мъж с рядка коса отвори вратата, поглеждайки ги през кръглите си очила.
— Мога ли да ви помогна?
— Вкъщи ли си е Мери Ан Роблет? – попита Пендъргаст с най-медения си южняшки акцент, раздразвайки Хейуърд още повече. Тя отново си напомни, че не прави това заради него, а заради Вини.
Мъжът се поколеба.
— За кого да й предам?
— Алойзиъс Пендъргаст и Лора Хейуърд.
Поредно колебание.
— Да не би да сте… някакви религиозни деятели?
— Не, сър – каза Пендъргаст. – Нито пък продаваме нещо. – Той изчака с приятна усмивка на лицето.
Мъжът след моментно колебание извика през рамо:
— Мери Ан? Двама души те търсят. – Той изчака на вратата, но не ги покани да влязат.
Миг по-късно на вратата се появи жизнена жена, закръглена, с едър бюст, сребристата й коса бе с грижливо направена прическа.
— Да?
Пендъргаст се представи още веднъж, като в същото време извади от костюма си значката на агент от ФБР, отвори я пред нея с гладко движение и после я затвори и я върна някъде във вътрешността на черния плат. Хейуърд забеляза още в началото, че вътре в значката бе пъхната сачмата, която тя бе взела от къщата на Блеклетър.
По лицето на Мери Ан Роблет изби червенина.
— Може ли да поговорим с вас насаме, госпожо Роблет?
Тя се развълнува, неспособна да отговори, а червенината й стана още по-плътна.
Мъжът, очевидно съпругът й, се въртеше подозрително отзад.
— Какво има? – попита той. – Кои са тези хора?
— Агенти от ФБР.