— ФБР? ФБР! За какъв дявол са тук? – Той се обърна към тях. – Какво искате?
Пендъргаст заговори.
— Господин Роблет, става въпрос за нещо напълно рутинно, няма защо да се тревожите. Но е конфиденциално. Трябва да поговорим със съпругата ви няколко минути, това е всичко. А сега, госпожо Роблет, може ли все пак да влезем?
Тя отстъпи от вратата, лицето й беше напълно червено.
— Има ли място в къщата, където бихме могли да говорим насаме? – попита Пендъргаст. – Ако нямате нищо против.
Госпожа Роблет възвърна гласа си.
— Можем да отидем в кабинета.
Те я последваха в малка стая с две дебели кресла и диван, с бял килим от стена до стена и огромен плазмен телевизор в дъното. Пендъргаст затвори вратата, докато господин Роблет се въртеше в коридора намръщен. Госпожа Роблет седна важно на дивана, оправяйки подгъва на роклята си. Вместо да заеме един от столовете, Пендъргаст седна до нея на дивана.
— Моите извинения, че ви обезпокоихме – каза той с нисък, приятен глас. – Надяваме се, че няма да отнемем повече от няколко минутки от времето ви.
След известно мълчание жената каза:
— Предполагам, че сте дошли заради… смъртта на Морис Блеклетър.
— Точно така. Откъде знаете?
— Четох за това по вестниците. – Грижливо конструираното й лице вече изглеждаше така, сякаш започва да се разпада.
— Много съжалявам – каза Пендъргаст, като извади малко пакетче кърпички от сакото си и й предложи една. Тя я взе и попи очите си. Правеше героични усилия да се владее.
— Не сме тук, за да ви съдим за миналия ви живот или да разваляме брака ви – продължи Пендъргаст тихо и с благ тон. – Трябва да е трудно да скърбите тайно за някого, с когото преди сте били близки. Нищо, което говорим тук, няма да стигне до съпруга ви.
Тя кимна, попивайки отново очите си.
— Да. Морис беше… беше чудесен мъж – каза тя тихо, после гласът й се промени, стана рязък. – Да свършваме с това.
Хейуърд се размърда неловко. По дяволите Пендъргаст и неговите методи, помисли си тя. Такъв вид разпити трябва да се провеждат в официална обстановка: полицейски участък със записващи уреди.
— Разбира се. Запознахте се с д-р Блеклетър в Африка, нали?
— Да – кимна тя.
— При какви обстоятелства?
— Бях медицинска сестра в Либървилската баптистка мисия в Габон. Намира се в Западна Африка.
— А съпругът ви?
— Беше старши пастор в мисията – каза тя с нисък глас.
— Как се срещнахте с д-р Блеклетър?
— Наистина ли е необходимо? – прошепна жената.
— Да.
— Той ръководеше малка клиника близо до мисията в „Доктори с крила“. Когато избухваше епидемия в западната част на страната, трябваше да лети в саваната, за да ваксинира селяните. Това беше много, много опасна работа и когато се нуждаеше от помощ, понякога и аз отивах с него.
Пендъргаст сложи успокоително ръка върху нейните.
— Кога започнаха отношения помежду ви?
— По средата на първата ни година там. Това трябва да е било преди двайсет и две години.
— А кога завършиха?
Дълга тишина.
— Не са завършвали. – Гласът й секна.
— Разкажете ни за работата му тук, в Щатите, след като е напуснал „Доктори с крила“.
— Морис беше епидемиолог. Много добър епидемиолог. Работеше за доста фармацевтични компании като консултант, помагайки им в създаването и разработването на ваксини и други лекарства.
— Била ли е сред тях „Лонджитюд Фармасютикълс“?
— Да.
— Някога казвал ли ви е нещо за работата си при тях?
— Пазеше в тайна по-голямата част от консултантската си работа. Имаше много „шт! тихо!“, индустриални тайни и всякакви подобни. Но интересното е, че споменахте тази компания, защото е ставало дума за нея няколко пъти. Повече, отколкото за другите.
— И?
— Работи там около година.
— Кога беше това?
— Може би преди единадесет години. Престана изведнъж. Нещо ставаше там, което не му харесваше. Беше ядосан и уплашен – а, повярвайте ми, Морис не беше от тези, дето лесно се плашат. Спомням си една вечер говореше за изпълнителния директор на компанията. Казваше се Слейд. Чарлс Джей Слейд. Помня как каза, че този човек бил дявол и че знакът за това, че наистина е такъв, била способността му да увлича и други хора във водовъртежа. Това беше думата, която използва, водовъртеж. Спомням си как го изгледах. Морис внезапно спря да говори за „Лонджитюд“ малко след като напусна, и никога вече не го чух да ги споменава.
— После не е ли работил при тях?
— Никога. Компанията банкрутира почти веднага след неговото напускане. За щастие, бяха му платили.