Два часа бе отнело на Хъдсън да събере информацията, да прехвърли досиетата. Притесняваше се, че не е направил достатъчно, за да заслужи петстотиндоларовата си дневна заплата. Може би не трябваше да споменава, че работата му е отнела само два часа.
Досието беше пълно, чак до фотокопие от предсмъртната бележка; агентът от ФБР щеше да е доволен. Тъй като плащането вървеше, той проявяваше находчивост. Това беше прекалено доходна връзка, за да мами мъжа или да се опитва да измъкне още пари.
Хъдсън вдигна куфарчето си и излезе от сянката, влизайки в напечения паркинг.
С една последна ругатня Нанси Милиган затръшна вратата на автомобила и този път успя. Беше изпотена, изтощена и бясна: бясна на тази необичайна горещина, на старата таратайка и особено бясна на съпруга си. Защо този глупак я бе накарал да изпълнява поръчките му, вместо да си надигне дебелия задник и да си ги изпълнява сам? Защо на Батон Руж му трябваше копие от свидетелството му за раждане на неговата възраст… просто нямаше смисъл.
Тя се изправи и се стресна, когато видя един мъж да стои на паркинга, килнал назад меката си шапка, да бърше темето си и да гледа към нея.
Точно в този момент шапката му изхвърча във въздуха и половината му глава се превърна в каша, изригвайки тъмна течност. В същото време едно остро „лук“ премина през разперените дъбове. Мъжът бавно залитна към земята, прав като дърво, и тялото му се претърколи толкова тежко, сякаш бе дънер, преди да спре. Шапката тупна на бетона, търкаля се няколко метра и после с поклащане спря.
За момент жената остана да стои до колата си, замръзнала. След което извади клетъчния си телефон и набра 911.
— Един човек – каза тя, изненадана от спокойствието в гласа си – току-що бе застрелян на паркинга пред сградата на Статистиката, на авеню „Луизиана“.
В отговор на въпрос от другата страна на линията, тя отговори:
“Да, сигурно е умрял“.
53.
Паркингът и част от близката улица бяха оградени с полицейска лента. Тълпа репортери, новинарски екипи и камери гъмжеше зад синята полицейска барикада, заедно с чули оттук-оттам зяпачи и недоволни шофьори, които не можеха да изкарат колите си от мястото.
Хейуърд стоеше до Пендъргаст зад бариерите и гледаше как детективите вършат работата си. Пендъргаст я беше убедил против волята й, че трябва да останат цивилни и да не се намесват в разследването. Както и да не разкриват, че частния детектив е работил за тях. Хейуърд неохотно се съгласи: да признаят връзката си с Хъдсън би ги въвлякло в безкрайна писмена работа, разпити и трудности; това щеше да попречи на работата им и да ги изложи на медиен интерес. Изводът: това на свой ред би гарантирало, че никога няма да намерят нападателя на Вини и убиеца на този мъж – очевидно същия човек.
— Не разбирам – каза Хейуърд. – Защо върви след Хъдсън? Ето ни тук, разпитваме всички, бутаме се, разклащаме гърнето, а единственото, което той е направил, е че е взел някакви досиета за Джун Броуди.
Пендъргаст примижа на слънцето, очите му се присвиха, и не каза нищо.
Хейуърд стисна устни и насочи вниманието си към хората от съдебно-медицинския екип, които се бяха привели над горещия асфалт. Приличаха на морски раци, движещи се бавно по дъното на морето. Дотук бяха направили всичко правилно. Добросъвестно, като по учебник, без нито една погрешна стъпка, която би могла да посочи. Хората бяха професионалисти. И може би това не бе изненада; откровено публичното убийство на човек посред бял ден пред държавна сграда не се случваше всеки ден в Батон Руж.
— Да минем оттук – промърмори Пендъргаст. Тя го последва, когато той мина през тълпата и прекоси голямата поляна, ограждаща паркинга, насочвайки се към далечния край на Статистиката. Те спряха пред група тисови дървета, подрязани в удължени форми, напомнящи смачкани кегли за боулинг.
Хейуърд, изпълнена с внезапно подозрение, гледаше как Пендъргаст се приближава към храстите.