— Ето откъде е стрелял убиецът – каза той.
— Откъде знаете?
Той посочи утъпканата пръст около тисовете, покрита с дървесни стърготини.
— Лежал е на това място, следите от двуцевката му още се виждат.
Хейуърд погледна, без да се приближава много и, с известно усилие, най-после забеляза двете почти невидими вдлъбнатини в земята, където натрошените дървесни кори бяха избутани настрани.
— Пендъргаст, знаете ли, че имате възхитително въображение? Откъде, на първо място, знаете, че е стрелял точно оттук? Полицията явно смята, че изстрелът е дошъл от друга посока. – По-голямата част от полицейската активност беше фокусирана по улицата.
— Съдейки по местоположението на шапката. Силата на куршума е блъснала главата на една страна, но шапката е излетяла в резултат от рикоширането на вратните мускули.
Хейуърд завъртя очи.
— Доста неубедително.
Но Пендъргаст не слушаше. Той отново закрачи по поляната, този път по-бързо. Хейуърд тръгна, опитвайки се да го настигне.
Той пресече четиристотинте ярда открито пространство, ограждащо паркинга. Изкусно си проби път през тълпата и стигна до барикадите. Сребристите му очи отново се присвиха на яркото слънце, вглеждайки се в морето от паркирани коли. В ръцете му се появи малък бинокъл и той се огледа.
След това пусна бинокъла в сакото си.
— Извинете… офицери? – Той се наведе над барикадите, опитвайки се да привлече вниманието на двама детективи, които се съвещаваха, наведени над един клипборд.
Те усърдно го игнорираха.
— Офицери? Ало, извинете ме.
Един от мъжете погледна нагоре с явна неохота.
— Да?
— Елате тук, ако обичате. – Пендъргаст направи жест с бялата си ръка.
— Сър, в момента сме заети.
— Моля ви. Важно е. Имам информация.
Хейуърд беше изненадана и раздразнена от носовия му говор, който изглеждаше почти изчислен да провокира скептицизъм. Тя бе положила усилия да се докара пред местните ченгета – и последното нещо, което искаше, беше Пендъргаст да развали всичко.
Детективът се приближи.
— Видяхте ли как се случи?
— Не. Но виждам това. – Пендъргаст посочи към паркинга.
— Какво? – детективът проследи с поглед пръста му.
— Това бяло Субару. На дясната предна врата точно под ръба на прозореца има дупка от куршум.
Детективът присви очи и после се затътри между колите към Субаруто. Наведе се. Миг по-късно вдигна рязко глава, извика към екипа и помаха с ръка.
— Джордж? Джордж! Ела с хората тук. В тази врата има куршум!
Криминалистите изтичаха нататък, докато детективът отиде право към Пендъргаст, внезапно заинтересован, с присвити очи.
— Но как сте видели това?
Пендъргаст се усмихна.
— Имам отлично зрение. – Той се наведе. – И ако бъдете така добър да извините предположението на един неук, случаен наблюдател, бих казал, че – имайки предвид мястото на дупката от куршума и разположението на жертвата – може би си струва да изследвате храстите в югоизточния ъгъл на сградата като вероятно място, от което е дошъл изстрелът.
Очите на детектива проблеснаха, когато ги насочи към сградата и по траекторията, мигновено схващайки геометрията на ситуацията.
— Правилно. – Той махна на двама детективи да се приближат и им заговори с нисък глас.
Пендъргаст започна да се отдалечава.
— Сър? Само минутка, сър.
Но Пендъргаст вече не чуваше, смесен с развълнуваната тълпа. Той тръгна към сградата, следван от Хейуърд, задържана от движещата се маса хора. Но вместо да се насочи към паркираната им кола, той се обърна и влезе в Статистиката.
— Това беше интересен обрат – каза Хейуърд.
— Изглеждаше благоразумно да им бъде оказана някаква подръчна помощ. Всичко, което можем да получим, е добре дошло в този случай. Но, сигурен съм – продължи Пендъргаст, докато приближаваха рецепцията, – че нашият противник може току-що да е направил втория си погрешен ход.
— Който е?
Вместо да отговори, Пендъргаст се обърна към служителката:
— Интересува ни архивът на Джун Броуди. Може би още не е върнат в купчините – знам, че един господин го е гледал по-рано днес.
Докато жената вземаше папката от една количка, Хейуърд се обърна към Пендъргаст.
— Добре. Този път се предавам. Какъв е бил първият погрешен ход?
— Пропуснал ме е в „Пенумбра“ и вместо това е уцелил Винсънт.
54.
Ню Йорк сити
Д-р Джон Фелдър слезе от свидетелската скамейка на изслушването за принудително задържане и седна на мястото си. Избягваше да гледа по посока на Констанс Грийн, обвиняемата; имаше нещо дълбоко смущаващо в твърдия поглед на тези виолетови очи. Фелдър каза каквото трябваше да каже, и каквото беше неговото професионално мнение: че тя е сериозно душевно болна и че трябва да бъде принудително задържана. Това беше теоретично, тъй като вече беше обвинена в убийство първа степен без право на пускане под гаранция, но все пак необходимо изискване в съдебния процес. И, Фелдър трябваше да признае, специално в този случай решението бе във висша степен обосновано. Защото въпреки нейното самообладание, въпреки високата й интелигентност и очевидно ясно съзнание, Фелдър сега бе убеден, че тя е дълбоко ненормална – неспособна да различи правилното от грешното.