Чу се шумолене на хартия и някой си прочисти гърлото, когато съдията завърши изслушването.
— Отбелязвам за протокола – произнесе напевно той, – че представената като душевно болна личност не се е възползвала от законен адвокат.
— Точно така, Ваша чест – каза Грийн предвзето, със скръстени върху затворническата си пола ръце.
— Имате правото да говорите на това обсъждане – каза съдията. – Има ли нещо, което да искате да кажете?
— Понастоящем не, Ваша чест.
— Чухте свидетелските показания на д-р Фелдър, който каза, че според него сте опасна за самата себе си и за другите, и трябва да бъдете принудително задържана в институция за душевно болни. Ще направите ли някакъв коментар на това твърдение?
— Не бих искала да обсъждам специалист.
— Много добре. – Съдията подаде купчина листове на един съдебен служител и получи друга в замяна. – А сега аз имам въпрос. – Той смъкна очилата на носа си и я погледна.
Фелдър беше леко изненадан. Бе присъствал на десетки подобни изслушвания, но рядко, ако не и никога, не се бе случвало съдия да зададе директен въпрос на обвиняемия. Обикновено съдията приключваше с авторитетно заключение, изпълнено с морални напътствия и наблюдения от популярната психология.
— Госпожо Грийн, както изглежда никой не е в състояние да установи вашата идентичност или дори да потвърди съществуването ви. Същото се отнася и до бебето ви. Въпреки старателното проучване, изглежда няма доказателства, че сте родили. Последното е проблем за мен като съдия на вашия процес. Но аз също така се сблъсквам с важни законови последици при задържането ви без номер на социална осигуровка или доказателство, че сте американска гражданка. Накратко, ние наистина не знаем коя сте всъщност.
Той направи пауза. Грийн го погледна внимателно, ръцете й още бяха скръстени.
— Питам се дали сте готова да кажете на този съд истината за вашето минало — каза съдията със строг, но не груб тон. – Коя сте и откъде сте?
— Ваша чест, вече казах истината – отвърна Констанс.
— В този препис посочвате, че сте родена на Уотър стрийт през 1970-та. Но архивите показват, че това не може да е истина.
— То не е истина.
Фелдър усети, че го обхваща досада. Съдията би трябвало да знае по-добре: това беше безплодно, загуба на съдебно време. Фелдър имаше да се грижи за пациенти – да преглежда пациенти.
— Казвате го точно тук, в този препис, който държа в ръката си.
— Не го казвам.
Съдията, раздразнен, започна да чете от преписа:
Въпрос: Кога сте родена?
Отговор: Не си спомням.
Въпрос: Е, разбира се, няма как да си спомняте, но сигурно знаете датата на раждането си?
Отговор: Боя се, че не.
Въпрос: Трябва да е било, ами-и-и… в края на осемдесетте?
Отговор: Смятам, че е било по-скоро в началото на седемдесетте.
Съдията вдигна поглед.
— Казали ли сте, или не сте казали тези неща?
— Казах ги.
— Добре, тогава. Твърдите, че трябва да сте родена в началото на седемдесетте години на Уотър стрийт. Но съдебното проучване доказа, че извън всяко съмнение това е неистина. И във всеки случай изглеждате прекалено млада, за да сте родена преди повече от трийсет години.
Грийн не каза нищо.
Фелдър понечи да стане.
— Ваша чест, мога ли да прекъсна?
Съдията се обърна към него.
— Да, д-р Фелдър?
— Вече основно проучих тази линия на разпит с пациентката. Моите уважения, Ваша чест, ще припомня на съда, че ние нямаме работа с рационален ум. Надявам се да не обидя съда като кажа, че според моето професионално мнение, тази линия на задаване на въпроси няма да доведе до успешен резултат.
Съдията почука по папката с очилата си.
— Може би сте прав, докторе. Да разбирам ли, че най-близкият до семейството, Алойзиъс Пендъргаст, отказва да дойде в съда по тази причина?