— Човек би допуснал – провлачи Пендъргаст, – че семейството е с връзки и има причина да вярва, че архивът ще бъде заличен, когато Денисън Пети навърши двайсет и една години. Най-малкото – бях сигурен че са имали такова намерение.
Хейуърд отклони поглед от пътя, за да изгледа Пендъргаст. В очите му гореше твърд блясък, когато произнесе последните думи. Можеше само да си представи как е планирал да се справи с това. Щеше да упражни натиск, да заплаши, че ще попречи на всеки опит досието да бъде заличено, може би дори да намекне, че ще съобщи на пресата и ще направи невъзможен всеки опит за Денисън Филипс да се присъедини към юридическата фирма на баща си… освен ако дъртакът не проговореше, и то не проговореше много щедро. Повече от всякога й се искаше Вини да беше тук, вместо да се възстановява в болница „Калтроп“. Да работиш с Пендъргаст беше изтощително занимание. За стотен път тя се запита защо точно Вини – ченге от старата школа, като нея самата – поддържа Пендъргаст и неговата подчертана неортодоксалност с такова върховно уважение.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Питам се, Пендъргаст, дали бихте ми направили една услуга.
— Разбира се, капитане.
— Позволете ми тогава аз да започна това интервю.
Тя усети очите на агента от ФБР върху себе си.
— Познавам този тип хора много добре – продължи тя. – И имам идея как най-добре да се оправям с тях.
Настъпи мразовито мълчание, преди Пендъргаст да отговори:
— Ще наблюдавам с интерес.
Денисън Филипс IV ги посрещна на вратата на просторния си, превърнат в голф клуб, дом, достатъчно стар, че дърветата, засадени наоколо, да достигнат внушителни размери. Той изглеждаше точно така, както Хейуърд си го беше представяла и толкова идеално олицетворяваше този тип хора, че тя го намрази мигновено. Крепоненото сако на ивици с носната кърпичка от мек индийски плат, пъхната в горния джоб, бледожълтата риза с монограм, разкопчана около врата, зелените панталони за голф и следобедното мартини в ръка допълваха картината.
— Мога ли да попитам за какво се отнася? – провлачи той с префинен акцент, в който всички следи на робско потекло бяха грижливо заличени преди няколко поколения.
— Аз съм капитан Хейуърд от НПУ, преди това от Ню Орлиънското полицейско управление – каза тя, превключвайки на любезния, неутрален тон, който използваше, когато се разправяше с потенциални информатори. – А това е колегата ми, специален агент Пендъргаст от ФБР. – Докато говореше, тя свали значката си и я показа на Филипс. Пендъргаст не си даде труд да направи същото.
Филипс премести поглед от единия към другия.
— Знаете, че днес е неделя, нали?
— Да, сър. Може ли да влезем?
— Може би първо трябва да говоря с адвоката си – каза Филипс.
— Естествено – отвърна Хейуърд, – това е ваше право, сър, и ние бихме го изчакали колкото е необходимо, за да дойде. Но сме тук неофициално с няколко бързи въпроса. Вие не сте по никакъв начин предмет на нашето разследване. Единственото, от което се нуждаем, са десет минути от времето ви.
Филипс се поколеба и после отстъпи встрани.
— В такъв случай, заповядайте.
Хейуърд последва Филипс в къщата, цялата с бели килими, бели тухли, бяла кожа, злато и стъкло. Пендъргаст мълчаливо крачеше отзад. Влязоха в дневна с панорамни прозорци, които гледаха към пътя.
— Моля, седнете. – Филипс седна и сложи мартинито си на един кожен поднос върху странична масичка. Не им предложи питиета.
Хейуърд прочисти гърлото си.
— Вие сте партньор в юридическа фирма „Марстън, Филипс и Лоу“, нали?
— Ако става въпрос за юридическата ми фирма, наистина не мога да отговарям на въпроси.
— И сте бил генерален консултант на корпорация „Лонджитюд“ от и през периода на нейния фалит преди единадесет години?
Дълга тишина. Филипс се усмихна и като сложи ръце на коленете си, стана.
— Съжалявам, но сме отвъд момента, в който се чувствам комфортно без юридическо представяне. Бих ви предложил да се върнете с призовка. Ще ви отговоря на въпросите в присъствието на адвокат.
Хейуърд стана.
— Както желаете. Съжалявам, че ви обезпокоихме, господин Филипс. – Тя направи пауза. – Предайте нашите поздрави на сина ви.
— Познавате сина ми? – дойде бързият отговор, без никакъв намек за тревога.
— Не – каза Хейуърд. Те вървяха към входната врата.
Когато ръката й докосна бравата, Филипс най-после попита с много студен глас:
— Тогава защо го споменавате точно сега?
Хейуърд се обърна.
— Мога да видя, господин Филипс, че сте джентълмен от Стария Юг. Праволинеен човек на старомодните ценности, който оценява директността.