Последва Пендъргаст в главната сграда. Рецепционистът вече им бе извадил два баджа, един за господин Пендъргаст, а другият за госпожица Хейуърд. Тя закачи своя на ревера си.
— Вземете асансьора до втория етаж, последната врата вдясно – каза сивокосият мъж с широка усмивка.
Когато двамата влязоха в кабинката, Хейуърд отбеляза:
— Не им казахте, че сме полицаи. Отново.
— Понякога е полезно човек да види реакциите, преди да са научили тази подробност.
Хейуърд сви рамене.
— Все пак това не ви ли изглежда прекалено лесно?
— Така е наистина.
— Кой ще проведе разговора?
— Справихте се толкова добре последния път, ще го направите ли отново?
— С удоволствие. Само че този път може да не съм толкова мила. – Тя усети успокоителната тежест на собственото си служебно оръжие, сгушено плътно под мишницата й.
Асансьорът изскърца и се отвори, и когато излязоха, се оказаха в дълъг коридор, покрит с линолеум. Тръгнаха към дъното и стигнаха до една отворена врата, зад която в просторен офис работеше секретарка. Избеляла, но все още елегантна дъбова врата стоеше затворена в отсрещния край.
Хейуърд влезе първа. Секретарката, доста млада и хубавичка, с вързана на опашка коса и ярко червило, вдигна поглед.
— Заповядайте, седнете.
Те седнаха на един тъмносив диван до стъклена масичка, затрупана с популярни списания с оръфани краища. Жената заговори от бюрото си отривисто:
— Аз съм Джоан Фармър, личната секретарка на господин Далкист. Тъй като ще е зает през целия ден, помоли ме да ви попитам с какво бихме могли да ви помогнем.
Хейуърд се наведе към нея.
— Боя се, че вие не можете да ни помогнете, госпожице Фармър. Това може да направи само господин Далкист.
— Както казах, той е зает. Може би ако ми обясните от какво имате нужда…? – Тонът й спадна с няколко градуса.
— Той тук ли е? – Хейуърд кимна към затворената врата.
— Госпожице Хейуърд, надявам се, че съм била ясна, когато казах, че той не трябва да бъде безпокоен. А сега: само още веднъж — как можем да ви помогнем?
— Дойдохме във връзка с проекта за птичия грип.
— Не ми е известен такъв проект.
Хейуърд най-накрая бръкна в джоба си, извади полицейската си значка, сложи я на масата и я отвори. Секретарката трепна, наведе се напред, погледна я, после погледна и тази на Пендъргаст, който бе извадил своята, следвайки примера на Хейуърд.
— Полиция… и ФБР? Защо не казахте в началото? – Тревогата й бързо бе заменена от явно раздразнение. – Моля, изчакайте тук. – Тя стана и почука леко на затворената врата, преди да я отвори и изчезна вътре, затваряйки я плътно зад себе си.
Хейуърд погледна към Пендъргаст. Двамата се изправиха едновременно, приближиха се до вратата и натиснаха бравата.
Озоваха се в приятен, макар и доста спартански офис. Един мъж, който приличаше повече на професор, отколкото на изпълнителен директор, с очила, сако от туид и панталони цвят каки, говореше със секретарката пред едно голямо бюро. Бялата му коса беше грижливо сресана, а белите мустаци над устните му се извиха от раздразнение, когато ги видя да влизат.
— Това е частен офис! – каза секретарката.
— Разбрах, че сте полицаи – каза Далкист. – А сега, ако имате съдебна заповед, бих искал да я видя.
— Нямаме съдебна заповед – отвърна Хейуърд. – Надявахме се да говорим с вас неофициално. В случай, обаче, че е толкова необходимо, ще отидем да вземем.
Колебание.
— Ако знаех за какво се отнася, може да се окаже, че не е необходимо.
Хейуърд се обърна към Пендъргаст.
— Специален агент Пендъргаст, може би господин Далкист е прав и все пак трябва да вземем съдебна заповед. По правилата, както казвам винаги.
— Може би наистина е уместно при това положение, капитан Хейуърд. Разбира се, може да се извади съдебна заповед.
Далкист въздъхна.
— Заповядайте, седнете. Госпожице Фармър, ще се справя, благодаря ви. Моля ви, затворете вратата на излизане.
Секретарката си тръгна, но нито Хейуърд, нито Пендъргаст седнаха.
— А сега, каква е тази работа с птичия грип? – попита Далкист и по лицето му изби червенина. Хейуърд се взираше, но не можа да види проблясък на знание във враждебните му сини очи.