— Един автоклав… инкубатори… а аз бих предположил, че това е било на времето центрофуга. – Той насочи светлината към голяма, полустопена купчина. – А тук имаме останки от ламинарен бокс. Това някога е било първокласна микробиологична лаборатория.
Той изрита встрани някакви парчета и вдигна нещо. То блестеше мътно на светлината и той го пъхна в джоба си.
— Рапортът за смъртта на Слейд – каза Хейуърд, – сочи, че тялото му било намерено в лабораторията. Тя трябва да е точно тук.
— Да. – Пендъргаст освети редица тежки, стопени сандъчета под едно покривало. – И точно тук е започнал пожарът. Химическия склад.
— Мислите, че е бил умишлено предизвикан?
— Определено. Огънят е трябвало да унищожи доказателствата.
— Откъде знаете?
Пендъргаст бръкна в джоба си, извади онова, което преди малко бе вдигнал от пода, и го подаде на Хейуърд. Беше лента алуминий, дълга три четвърти инча, очевидно избегнала пожара. Върху нея беше напечатан един номер.
— Какво е това?
— Неизползван пръстен за птичи крак. – Той го изследва внимателно, после го подаде на Хейуърд. – А също така и не от обичайните. – Той посочи към вътрешния ръб, където можеше ясно да се види една силиконова ивица. – Погледнете. Била е отчупена без съмнение от самонасочващ се трансмитер. Сега знаем как Хелън е проследила папагала. Питах се как е успяла да установи местонахождението на Дуейн, преди семейството да покаже каквито и да било симптоми на птичи грип.
Хейуърд му го върна.
— Ако не възразявате, ще ви попитам какво ви кара да мислите, че пожарът е бил умишлен? Рапортите бяха пределно ясни – не са намерени доказателства за катализатори или нечестна игра.
— Човекът, който е запалил този пожар, е бил топ химик, който е знаел какво прави. Има твърде много съвпадения, за да се вярва, че сградата е изгоряла случайно, веднага след спирането на проекта за птичия грип.
— Тогава кой я е подпалил?
— Бих насочил вниманието ви към силно защитената, някога труднопреодолима обикаляща ограда, специалните, почти неразбиваеми ключалки на вратите, прозорците, които преди са били зарешетени и покрити с матирани стъкла. Сградата, също така, е била отделена от останалите, едва ли не в блатото, защитена от всички страни. Този пожар със сигурност е бил подпален от някого отвътре. От човек с високо ниво на достъп.
— Слейд?
— Пироман да изгори в запален от самия него пожар не е нещо необичайно.
— От друга страна – каза Хейуърд, – пожарът може да е бил предумишлено убийство. Слейд, като шеф на проекта, е знаел прекалено много.
Бледите очи на Пендъргаст се върнаха бавно върху нея.
— И аз мисля така, капитане.
Те стояха в тишината, дъждът капеше през руините.
— Сякаш стигнахме до задънена улица – каза Хейуърд.
Пендъргаст мълчаливо извади найлоновото пликче с обгорената хартия и го подаде на Хейуърд. Тя го огледа. Едно от парчетата представляваше заявка за доставяне на петрита с написана на ръка бележка отдолу, „съгласно заповедта на Ч. Дж. С.“. И то бе подписано с един-единствен инициал: Ч.
— Ч. Дж. С.? Това трябва да е Чарлс Джей Слейд.
— Правилно. И представлява определен интерес.
Тя му го върна.
— Не съзирам важността му.
— Ръкописната бележка очевидно е на Джун Броуди, секретарката на Слейд. Онази, която извършва самоубийство от моста „Арчър“ седмица, след като Слейд умира. Освен това тази бележка, надраскана върху заявката, предполага, че тя не се е самоубила.
— Как, по дяволите, можете да го кажете?
— Случайно имам фотокопие на предсмъртната бележка от досието й в Статистиката, оставена в колата й точно преди тя да се хвърли от моста. – Пендъргаст извади лист хартия от джоба на сакото си и Хейуърд го разгъна. – Сравнете почерка с този на парчето, което току-що открихме: една съвсем рутинна бележка, нахвърляна в офиса й. Много любопитно.
Хейуърд забоде очи в едната, после в другата, като се връщаше отново и отново.
— Но почеркът е съвсем същият.
— Точно това, скъпи ми капитане, е толкова любопитно. – И той пъхна листа обратно в джоба си.
58.
Слънцето бе засенено от завеса мръсни облаци по времето, когато Лора Хейуърд стигна до малката магистрала, излизаща от Ита Бена, и водеща на изток към междущатското шосе. Според нейния GPS обратният път до „Пенумбра“ щеше да отнеме четири и половина часа; щеше да е там преди полунощ. Пендъргаст й беше казал, че до късно ще остане навън. Щеше да се опита да изрови още нещо за Джун Броуди.
Шосето беше дълго и празно. Тя усети, че й се доспива и отвори прозореца, пускайки струя влажен въздух в купето. Колата се изпълни с мирис на нощ и мокра пръст. В следващия град трябваше да спре да си вземе кафе и сандвич. Или може би джолан. Не беше яла от сутринта.