Клетъчният й телефон иззвъня и тя го извади от джоба си.
— Ало?
— Капитан Хейуърд? Обажда се д-р Фоерман от болницата „Калтроп“.
Хейуърд мигновено изстина от сериозната нотка в гласа му.
— Съжалявам, че ви безпокоя вечерта, но се боя, че се налагаше. Състоянието на господин Д’Агоста внезапно се влоши.
Тя преглътна.
— Какво искате да кажете?
— Правим изследвания, но може би ще излезе, че е получил рядък вид анафилактичен шок, свързан със свинската клапа в сърцето му. – Той направи пауза. – За да съм честен, положението изглежда сериозно. Ние… помислихме си, че трябва да ви уведомим.
Хейуърд известно време не бе в състояние да говори. Тя намали, отби встрани от пътя и колата хлътна в мекия банкет.
— Капитан Хейуърд?
— Тук съм. – Тя набра „Калтроп, Ел Ей“ в GPS-a си с треперещи пръсти. – Един момент. – GPS-ът изчисли времето, което щеше да й отнеме шофирането от сегашното й местоположение до „Калтроп“. – След два часа съм при вас. Може би дори по-малко.
— Ще ви чакаме.
Тя затвори телефона и го пусна на пасажерската седалка. Пое си дълбока, накъсана глътка въздух. И после – съвсем неочаквано – изстреля буика и завъртя волана силно на обратния завой, изхвърляйки камъчета зад колата; задницата се залюля на магистралата със скърцане на гуми.
Джъдсън Естерхази мина през двойните стъклени врати и излезе в топлия нощен въздух, с ръце в джобовете на бялата си докторска престилка; пое си дълбоко въздух. От удобната си позиция в покрития вход на главното фоайе на болницата огледа паркинга. Ярко осветен от натриеви лампи, той минаваше около главния вход и се спускаше от едната страна на малката болница; три четвърти от него беше празна. Една тиха, спокойна вечер в болница „Калтроп“.
Джъдсън насочи вниманието си към тревните площи. Зад паркинга се простираше равна ливада, която се спускаше към малко езеро. В далечния край на болницата имаше парк с пръснати из него групички дървета тупело. Между тях се виеше пътека, отстрани на която на стратегически места имаше гранитни пейки.
Естерхази прекоси паркинга, стигна до края на малкия парк и седна на една пейка; всеки би го взел за пациент или лекар, излязъл за малко на чист въздух. Той лениво зачете имената, изрязани в пейката.
До този момент всичко вървеше по план. Наистина, оказа се много трудно да намери Д’Агоста: Пендъргаст някак си бе успял да му създаде нова идентичност, заедно с фалшиви медицински картони, свидетелство за раждане, всичко. Ако не беше Джъдсъновият достъп до частни фармацевтични регистри, може би никога нямаше да открие лейтенанта. В края на краищата именно свинската клапа се оказа необходимата следа. Той знаеше, че Д’Агоста е бил преместен в кардиологично отделение заради ранено сърце. Предварителният преглед бе показал, че е засегната клапата на аортата му. Нещастникът би трябвало да умре, но когато оцеля въпреки всичко, Джъдсън се досети, че той явно е получил свинска клапа.
По системата не циркулираха много поръчки за свински клапи. Проследяваш свинската клапа, намираш човека. Точно това и беше направил.
Тогава осъзна, че с един куршум можеше да убие два заека. Все пак Д’Агоста не беше първоначалната мишена – но, коматозен и умиращ, лейтенантът би могъл да послужи за много ефективна стръв.
Той погледна часовника си. Знаеше, че Пендъргаст и Хейуърд още работят извън „Пенумбра“; не можеше да са на повече от няколко часа оттук. И, разбира се, щяха да се разтревожат за състоянието на Д’Агоста сега, и щяха да шофират като побъркани към болницата. Моментът беше пресметнат перфектно. Д’Агоста умираше в момента от павулона, който му беше дал, дозата беше във фаталните граници, но така изчислена, че да не го убие веднага. Това му беше хубавото на павулона – дозата би могла да се регулира така, че да удължи драмата на смъртта. Той имитираше много от симптомите на анафилактичния шок и имаше период на полуразпад в организма по-малко от три часа. Пендъргаст и Хейуърд щяха да пристигнат точно навреме за предсмъртното изхъркване – само че, разбира се, те изобщо нямаше да стигнат до смъртното легло.
Естерхази стана и тръгна по тухлената пътека, която водеше към малкия парк. Светлината откъм паркинга не пробиваше далеч, оставяше по-голямата част от района в мрак. Това се оказваше добро място, откъдето да стреля – ако използваше снайперистката пушка. Но, разбира се, това нямаше да стане. Когато двамата дойдеха, щяха да паркират колкото се може по-близо до главния вход, да изскочат и да изтичат в сградата – една продължително движеща се мишена. След провала му с Пендъргаст извън „Пенумбра“ Естерхази не би искал да повтори предизвикателството. Този път нямаше да рискува.