Той се върна обратно към болницата. Входът предлагаше далеч по-проста и недвусмислена възможност. Щеше да се позиционира от дясната страна на алеята, между лампите. Без значение къде паркират Пендъргаст и Хейуърд, те щяха да минат точно покрай него. Щеше да ги посрещне в лекарската си униформа, с клипборд в ръка, наведен над него. Те щяха да са разтревожени, да бързат, а той щеше да е лекар – нямаше да има никакво подозрение. Какво по-естествено? Щеше да ги остави да се приближат, да излезе от зрителното поле на всички, намиращи се от вътрешната страна на двойната стъклена врата. После щеше да измъкне двуцевката с прерязаната цев от бялата си престилка и да стреля право в целта. Двуцевката щеше буквално да отнесе вътрешностите им и спиналните им корди през гърбовете им. После единственото, което той трябваше да направи, беше да извърви двайсет крачки до колата си, да влезе в нея и да се махне.
Преговори наум последователността на действията със затворени очи, отчитайки времето. Плюс-минус петнайсет секунди от началото до края. По времето, когато охранителят на рецепцията се обадеше за помощ и събереше кураж да измъкне навън дебелия си задник, Джъдсън щеше да е заминал.
Това беше добър план. Прост. Безопасен. Мишените му щяха да са с приспана бдителност. Дори легендарно хладнокръвният Пендъргаст щеше да е объркан. Без съмнение мъжът обвиняваше себе си за състоянието на Д’Агоста – а сега добрият му приятел умираше.
Единствената опасност – и тя беше съвсем слаба, – би била, ако някой го заговори или го извика в болницата, преди да е имал време да действа. Но подобен сценарий изглеждаше малко вероятен. Това беше скъпа частна болница, достатъчно голяма, че никой да не го погледне два пъти, когато влиза и показва документите си за самоличност. Беше отишъл право в стаята на Д’Агоста и го бе намерил упоен с болкоуспокоителни, изглеждащ заспал след операцията. Не бяха сложили пазач пред вратата, явно защото смятаха, че достатъчно добре са скрили самоличността му. И той трябваше да признае, че наистина бяха свършили блестяща работа в това отношение, цялата документация беше в ред, всички в болницата мислеха, че това е Тони Спада от Флашинг, Куинс…
Освен това той бе единственият пациент в целия регион, нуждаещ се от четирийсет хиляди доларова свинска клапа.
Той беше инжектирал павулона високо в системата за венозна инфузия. По времето, когато обявяха тревогата, той щеше да е в друга част на болницата. Никой не го беше попитал нищо, нито пък го беше изгледал подозрително. Самият той лекар, Джъдсън Естерхази знаеше точно как да гледа, как да се държи, какво да каже.
Погледна часовника си. След това се отправи към колата си и влезе в купето. Пушката блестеше слабо от пода на пасажерската седалка. Беше я оставил тук, в тъмното, за известно време. После щеше да я скрие под престилката си, да излезе от колата, да заеме позиция между лампите… и да изчака птичките да долетят.
Хейуърд вече виждаше болницата в края на дългата права алея – триетажна сграда, която светеше в нощта, разположена в средата на широка, издигаща се поляна, многобройните й прозорци се отразяваха във водите на близкото езеро. Тя ускори, пътят се спусна надолу, за да прекоси един поток, после отново се изкачи. Когато стигна до входа, тя рязко намали скоростта, влезе в последния завой преди паркинга и гумите меко изскърцаха по влажния асфалт.
Спря на най-близкото свободно място, отвори вратата и изскочи. Прекоси паркинга на бегом и стигна до покритата алея към входната врата. Веднага видя един лекар, застанал отстрани на алеята между осветените пространства от лампите, който държеше клипборд. Хирургическата маска още стоеше на лицето му – сигурно току-що бе излязъл от операция.
— Капитан Хейуърд? – попита докторът.
Тя се обърна към него, разтревожена при мисълта, че може би чака нея.
— Да, как е той?
— Ще се оправи – дойде леко заглушеният отговор. Докторът небрежно спусна клипборда в една ръка, докато бъркаше под бялата си престилка с другата.
— Слава богу – започна тя и в този момент видя пушката.
59.
Ню Йорк сити