— Преди пет години група природозащитници изчистили едно старо, незаконно сметище в блатото отвъд Малфурш. Знаете ги тези сметища навсякъде из Юга, където хората стоварват старите си коли, хладилници, всичко, което не им трябва. Едно от нещата, които изтеглили от тинята, било автомобил. Естествено, тръгнали по следите на регистрационния номер, за да открият собственика. Но не го намерили.
— На кого е била колата?
— Била регистрирана на Чарлс Броуди. Съпругът на Джун. Последната кола, която е притежавал. Бих предположил, че това е била колата, която е шофирал, когато е казал, че отива… зад граница.
Хейуърд замръзна, отвори уста да заговори, но после я затвори.
— А има и друго – нещо, което ме безпокоеше, откак го видях тази сутрин. Помните ли онзи изгорял кей, който видяхме в „Лонджитюд“? Онзи зад Комплекс шест?
— Какво за него?
— Защо, за бога, на „Лонджитюд Фармасютикълс“ ще му е нужен кей на блатото Блек Брейк?
Хейуърд помисли за момент.
— Възможно е да е отпреди „Лонджитюд“.
— Възможно е. Но на мен ми изглежда от същото време като корпорацията. Не, капитане: всичко – особено този кей – сочи към Спениш Айлънд като наш следващ междинен пристан.
Вратата на чакалнята се отвори и докторът се отправи към тях. Още преди Хейуърд да успее да попита, той заговори.
— Ще се оправи – каза мъжът, почти неспособен да овладее въодушевлението си. – Разбрахме го навреме. Павулон, силен мускулен релаксант. Това е било лекарството, с което е бил инжектиран. Имаше липсващи количества от медицинските запаси.
Хейуърд усети мигновено, че й се завива свят. Тя хвана единия стол отстрани и се свлече върху него.
— Слава богу.
Докторът се обърна към Пендъргаст.
— Не знам как точно сте разбрали, че в системата му е впръскано нещо, но това ви предположение му спаси живота.
Хейуърд погледна към агента от ФБР. Това не й беше хрумнало.
— Обадихме се на местните власти, разбира се – продължи докторът. – Ще са тук всеки момент.
Пендъргаст пъхна папката в сакото си.
— Отлично. Боя се, че трябва да тръгваме, докторе. Изключително спешно е. Ето визитната ми картичка; дайте я на полицията да ми се обадят. И нека наредят непрекъсната охрана за пациента. Съмнявам се, че убиецът ще направи друг опит, но човек никога не знае.
— Да, господин Пендъргаст – кимна докторът, вземайки картичката му, украсена с емблемата на ФБР.
— Нямаме време за губене – каза Пендъргаст, обърна се и се отправи към вратата.
— Но… какво ще правим сега? – попита Хейуърд.
— Отиваме на Спениш Айлънд, разбира се.
61.
Имението „Пенумбра“
Тъмнината покри с мантията си старото имение. Тежки облаци затъмниха пълната луна и одеяло от неестествена за сезона горещина легна над късно-зимния пейзаж. Дори блатните насекоми изглеждаха сънливи, прекалено лениви, за да се обадят.
Морис премина тихо през първия етаж на плантаторската къща, надниквайки в различните стаи и уверявайки се, че прозорците са затворени, лампите – угасени и всичко е наред. Като спусна резето на входната врата и завъртя ключа, той отново плъзна поглед наоколо и след това тръгна към стъпалата.
Звънът на телефона от масичката в коридора наруши тишината.
Морис го погледна стреснато. Тъй като продължаваше да звъни, той забърза натам и протегна възлестата си и покрита с вени ръка към слушалката.
— Да?
— Морис? – Беше гласът на Пендъргаст. Имаше лек, но постоянен страничен шум, като порив на вятър.
— Да? – произнесе Морис отново.
— Исках да ви уведомя, че тази вечер изобщо няма да се приберем вкъщи. Уверете се, че сте пуснали резето на кухненската врата.
— Много добре, сър.
— Можете да ни очаквате по някое време утре вечер. Ако се наложи да закъснеем още, ще ви се обадя.
— Разбрах. – Морис направи пауза за момент. – Къде отивате, сър?
— Малфурш. Малко градче край блатото Блек Брейк.
— Много добре, сър. Лек път.
— Благодаря ви, Морис. Ще се видим утре.
Линията прекъсна и Морис остави слушалката. Спря за момент, загледан в нея, като мислеше. После я вдигна отново и набра един номер.
Телефонът звънна няколко пъти, преди един мъжки глас да отговори.
— Ало? – каза Морис. – Господин Джъдсън, сър?
Гласът в другия край отговори утвърдително.
— Обажда се Морис от плантация „Пенумбра“. Добре съм, благодаря. Да. Да, току-що се чух с него. Те тръгват към блатото Блек Брейк. В един град на име Малфурш. При положение, че се безпокоите за него, помислих си, че ще искате да знаете. Не, не каза защо. Да. Много добре, сър. Пак заповядайте. Лека нощ.