— В частна стая в охраняемото психиатрично отделение на „Белвю“. В ход са документите за прехвърлянето й в психиатрията към „Бедфорд Хилс“.
Пендъргаст поклати глава.
— Това е институция с максимална охрана. Човек като Констанс би увехнал на такова място, състоянието й ще се влоши.
— Не бива да се притеснявате за това да не бъде наранена от другите обитатели, тъй като персоналът…
— Не е това. Констанс е предразположена към внезапни, понякога бурни психотични сривове. Място като „Бедфорд Хилс“ само би ги насърчило.
— Тогава какво предлагате?
— За нея е подходящо място с атмосфера, подобна на онази, в която е израснала – удобна, старомодна, лишена от стрес. И освен това – безопасна. Тя трябва да бъде заобиколена с познати неща – смислени, разбира се. Книгите, по-специално, са от жизненоважно значение.
Фелдър поклати глава.
— Има само едно такова място, „Маунт Мърси“, и то е изцяло запълнено. С дълъг списък от чакащи.
Пендъргаст се усмихна.
— Случайно знам, че едно се е освободило преди по-малко от три седмици.
Фелдър го погледна.
— Наистина ли?
Пендъргаст кимна.
— Като психиатър-изпълнител, можете да прескочите опашката, така да се каже, и да я вкарате на това място. Ако сте преценили, че това е единственото подходящо място за нея.
— Аз… ще проверя.
— Ще направите дори нещо повече от това да проверите. А аз на свой ред ще споделя с вас каквото знам за Констанс – което е изгодна сделка наистина, и което ще надхвърли дори най-смелите ви предположения в психиатрията. Дали информацията е годна за публикуване, или не, ще зависи от вас – и от вашата преценка.
Фелдър усети, че пулсът му забързва.
— Благодаря.
— Аз благодаря на вас. И ви пожелавам хубав ден, д-р Фелдър. Ще се видим отново – веднага щом Констанс бъде благополучно настанена в „Маунт Мърси“.
Фелдър гледаше как агентът излиза от кабинета и тихо затваря вратата. Странно – той също изглеждаше като излязъл от деветнайсети век. И тогава Фелдър за първи път се запита кой точно е организирал срещата, която той така внимателно бе планирал – и чий план е бил изпълнен.
ЕПИЛОГ
Савана, Джорджия
Джъдсън Естерхази се беше излегнал в библиотеката на къщата си на площад „Уайтфийлд“. Беше изненадващо студена майска вечер и в камината гореше малък огън, изпълвайки стаята с аромата на горяща бреза.
Като отпи от изисканото шотландско пиво, което беше извадил от избата си, той завъртя малцовата напитка в устата си, преди да я преглътне. Но тя беше горчива, толкова горчива, колкото настроението му в момента.
Пендъргаст беше убил Слейд. Казаха, че било самоубийство, но той знаеше, че е лъжа. Някак си, по някакъв начин Пендъргаст бе успял да го направи. Като се имаше предвид лошото здравословно състояние на възрастния мъж от десет години насам, последните му мигове трябва да са били една ужасна, невъобразима агония. Джъдсън беше виждал манипулациите на Пендъргаст над други хора и не се съмняваше, че се е възползвал от Слейд в деменцията му. Това беше убийство – даже по-лошо от убийство.
От чашата, трепереща в ръката му, капнаха няколко капки на масата и той я остави шумно долу. Поне знаеше с пълна сигурност, че Слейд не го е предал. Старият човек го обичаше като син и – въпреки умопомрачението и болката – беше съхранил тайната му до последно. Някои неща бяха по-силни дори от лудостта.
Той някога също обичаше Слейд, но това чувство бе умряло преди дванайсет години. Беше видял внезапно една друга страна на Слейд, прекалено потайна, за да е спокоен; прекалено напомняща собствения му жесток баща и прекалено сатанинските му научни изследвания, за които знаеше единствено Джъдсън. Може би това беше участта на всички бащи и фигури на бащи – да разочароват, да заблуждават, да се смаляват на ръст, докато човек остарява и помъдрява.
Той поклати глава. Каква грешка беше всичко това; каква ужасна, трагична грешка. И колко иронична, като се замислеше: когато Хелън първоначално му беше подхвърлила идеята, една идея, на която се бе натъкнала в интереса си към Одюбон, тогава му се беше видяла почти чудодейна – така, както и на нея. Това може да се окаже чудотворно лекарство, беше казала тя. Обсъди го с различни фармацевтични компании, Джъдсън; сигурно знаеш мястото, където да отидеш. Той наистина го знаеше. Знаеше откъде да осигури финансирането. Знаеше идеалната компания, която да разработи лекарството: „Лонджитюд“, ръководена от научния ръководител на доктората му, Чарлс Слейд, който сега работеше в частния сектор. Беше попаднал под харизматичното въздействие на стария си професор и двамата се свързаха. Слейд беше идеалният човек да разработи такова лекарство – беше креативен и независим учен, не се страхуваше от риск, изключително дискретен…