Д’Агоста изсумтя. Не го беше много грижа за пра-леля Корнелия – всъщност изобщо не можеше да понася старата вещица – и няколкото му посещения в клиниката за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“ не можеха да се нарекат приятни. Но винаги беше по-добре, когато работиш с Пендъргаст, да тръгнеш от извора.
Излизайки от магистралата, те минаха през различни странични улици и най-после пресякоха тесен мост към остров Литъл Гавърнър. Пътят се извиваше през блатисти местности със сутрешна мъгла, която се носеше сред тръстиките. В другия край на пътя се показа колонада от стари дъбове – на времето част от великолепния подход към голямо имение, дърветата сега бяха деградирали до серия от мъртви клони, протегнати към небето.
Проктър спря до будката на портиера и отвътре излезе униформен служител.
— Защо, господин Пендъргаст, това беше много бързо. – Той им махна да минат без обичайните формалности.
— Какво трябваше да означава това? – попита Д’Агоста, поглеждайки през рамо пазача.
— Представа нямам.
Проктър паркира на малкия паркинг и те излязоха. Минавайки през входната врата, Д’Агоста бе леко изненадан да види, че служителката на рецепцията не е на мястото си зад бюрото и че наоколо царят бързане и суматоха. Решиха да потърсят някого, с когото да говорят, когато по страничния мраморен коридор изтрополи една количка, бутана от двама санитари; върху нея лежеше увито в черен чаршаф тяло. Д’Агоста видя през портала да преминава линейка без включени сирени или включени буркани.
— Добро утро, господин Пендъргаст! – Д-р Остром, личният лекар на пра-леля Корнелия се появи във фоайето и протегна бързо ръка. Върху лицето му се изписа израз на изненада и потрес. – Това е… ами аз тъкмо се канех да ви телефонирам. Моля, елате с мен.
Те го последваха понякога елегантния коридор, сведен сега до институционална аскетичност.
— Имам някои неприятни новини – каза той, докато се движеха напред. – Пра-леля ви почина преди няма и трийсет минути.
Пендъргаст спря. Издиша бавно и раменете му увиснаха видимо. Д’Агоста осъзна с тръпки на ужас, че тялото, което бяха видели преди малко, сигурно е било нейното.
— Естествена смърт? – попита Пендъргаст с нисък монотонен глас.
— Повече или по-малко. Фактът е, че безпокойството и самозаблуждаването й се бяха засилили през изминалите няколко дни.
Пендъргаст сякаш обмисли това за момент.
— Някакви по-специални заблуждения?
— Нищо, което си струва да се повтори, обичайните семейни истории.
— И все пак, бих искал да ги чуя.
Остром подзе с неохота:
— Тя вярваше… вярваше, че някакъв тип на име ъ-ъ-ъ… Амбъргрис, идвал в „Маунт Мърси“ да й отмъсти за зверството, което тя твърдеше, че е трябвало да извърши преди години.
Тримата отново продължиха по коридора.
— Разкри ли някакви подробности за това зверство? – попита Пендъргаст.
— Пълни измишльотини. Нещо за наказването на някакво дете, което се заклело… – Секунда колебание. – Ами, заклело се, че ще си разцепи езика с бръснач.
Неопределено движение с глава от Пендъргаст. Д’Агоста усети, че собствения му език се сгърчва само при мисълта.
— Във всеки случай – продължи д-р Остром, – тя стана агресивна, по-агресивна от обикновено – и се наложи да бъде изцяло обуздана. И лекувана. По време на тези твърдения за свиждания с Амбъргрис получи серия припадъци и почина внезапно. А, ето, стигнахме.
Той влезе в малка стая без прозорци и оскъдно мебелирана с антики, картини без рамки и различни плюшени дреболии – нищо, забеляза Д’Агоста, което би могло да се използва като оръжие или да нарани. Дори подрамниците бяха свалени от платната, закачени на стената с фалшива връв. Когато Д’Агоста огледа леглото, масата, копринените цветя в една кошница, едно странно пеперудообразно петно на стената, всичко му се стори толкова окаяно. Внезапно изпита съжаление за склонната към убийства старица.
— Тук стигаме до въпроса какво ще правим с личните вещи – продължи докторът. – Разбрах, че тези платна са доста ценни.
— Така е – каза Пендъргаст. – Изпратете ги в отдела за картини от деветнайсети век в „Кристис“ за публичен търг и обмислете процедурата по дарение за вашата добра работа.
— Много щедро от ваша страна, господин Пендъргаст. Ще наредите ли аутопсия? Когато пациент почине в медицинско заведение, имате законното право…
Пендъргаст го прекъсна с рязко махване на ръката.
— Няма да е необходимо.
— А уреждането на погребението…?
— Няма да има погребение. Семейният адвокат, господин Огилби, ще се свърже с вас във връзка с транспортирането на останките.