Д’Агоста се огледа объркан. Изгледът тук беше малко по-различен от пейзажа, през който бяха пътували последните седем-осем километра.
След което замръзна. На четвърт миля от реката той видя стадо лъвове, които глозгаха един скелет. Златно-пясъчната им козина ги правеше трудно различими на фона на ниското пасище.
Уисли седеше неподвижен на предната седалка и гледаше втренчено. Беше ги забелязал веднага.
— Излезте от колата, ако обичате, господин Уисли – каза меко Пендъргаст.
Уисли не помръдна.
Д’Агоста опря дулото на пистолета в основата на черепа му.
— Мърдай.
Сковано и бавно Уисли излезе от колата.
Д’Агоста се измъкна отзад. Той чувстваше голяма неохота дори да спре колата толкова близко до толкова много лъвове, камо ли да излезе. Лъвовете трябваше да се гледат безопасно в зоологическата градина „Бронкс“, оградени от най-малко два реда висока стоманена ограда.
— Приличат на изпечени убийци, нали? – каза Пендъргаст, като посочи с оръжието си към стадото. – Струва ми се, че са гладни.
— Лъвовете не са човекоядци – каза Уисли с притисната към носа кърпичка. – Случва се много рядко. – Но заплашителните нотки бяха изчезнали от гласа му.
— Не е нужно да ви изяждат, господин Уисли – каза Пендъргаст. – Това ще е само глазурата на тортата, тъй да се каже. Ако решат, че сте тръгнали да ги убивате, ще ви нападнат. Пък и вие знаете всичко за лъвовете, нали?
Уисли не каза нищо. Той само гледаше втренчено животните.
Пендъргаст се пресегна и издърпа кърпичката. По лицето на Уисли се стече прясна кръв.
— Във всички случаи това ще предизвика по-голям интерес.
Уисли му хвърли изпитателен поглед.
— Приближете се към тях, ако обичате – каза Пендъргаст.
— Вие сте луд – отвърна Уисли и гласът му изтъня.
— Не. Аз съм този с оръжието. – Пендъргаст се прицели в Уисли. – Вървете.
За момент Уисли остана неподвижен. После – много бавно – сложи единия си крак пред другия и тръгна към лъвовете. Пендъргаст го последва отзад с насочен пистолет. Д’Агоста тръгна подир него, изоставайки на няколко крачки. Беше склонен да се съгласи с Уисли – това беше лудост. Стадото гледаше съсредоточено приближаването им.
След четирийсет ярда охлювски ход, Уисли отново спря.
— Продължавайте да вървите, господин Уисли – извика Пендъргаст.
— Не мога.
— Ще ви застрелям, ако не го направите.
Уисли движеше устата си като обезумял.
— Този ваш пистолет едва ли ще спре и един лъв, камо ли пък цяло стадо.
— Знам.
— Ако ме убият, ще убият и вас.
— И това знам. – Пендъргаст се обърна. — Винсънт, остани отзад, чу ли? – Той бръкна в джоба си, извади ключовете за джипа и ги хвърли на Д’Агоста. – Стой на разстояние, ако нещата се влошат.
— Да не сте се побъркали? – каза Уисли с треперещ глас. – Не ме ли чувате? И вие ще умрете!
— Господин Уисли, бъдете добро момче и вървете напред. Мразя да се повтарям.
Уисли продължаваше да не помръдва.
— Наистина, няма да ви моля отново. След пет секунди ще изстрелям един куршум през левия ви лакът. Още ще сте в състояние да вървите – а изстрелът несъмнено ще възбуди лъвовете.
Уисли направи една крачка и отново спря. След това направи втора. Един от лъвовете – едър мъжки с буйна кафеникаво златиста грива – се изправи мързеливо на краката си. Той ги погледна, облизвайки кървавите останки. Д’Агоста усети, че стомахът му се разпенва.
— Добре! – предаде се Уисли. – Ще ви кажа!
— Целият съм слух – каза Пендъргаст.
Уисли трепереше силно.
— Да се върнем обратно в колата.
— За мен тук е чудесно. По-добре говорете бързо.
— Това беше… ъ-ъ-ъ… организирано.
— Подробностите, ако обичате.
— Не знам подробностите. Уокинг беше връзката.
Вече бяха станали и две от лъвиците.
— Моля ви, моля ви – започна да се моли Уисли с пресекващ глас. – За бога, не може ли да говорим в джипа?
Пендъргаст изглежда го обмисли за момент. После кимна.
Върнаха се в колата с по-чевръста крачка, отколкото я бяха напуснали. Когато влязоха в купето и Д’Агоста подаде ключовете на Пендъргаст, той забеляза, че мъжкият лъв върви с едри крачки към тях. Пендъргаст пъхна ключа в таблото. Крачките преминаха в бяг със скокове. Двигателят най-после запали; Пендъргаст включи на скорост и обърна точно когато лъвът ги настигна, като ревеше, одрасквайки отстрани колата, когато тя се наклони към него. Д’Агоста погледна през рамо, сърцето му биеше като чук в гърдите. Лъвът бавно се смаляваше зад тях, докато накрая изчезна.
Пътуваха десет минути в мълчание. После Пендъргаст спря отново, излезе и направи знак на Уисли да стори същото. Д’Агоста ги последва и те се изтеглиха недалеч от колата.