Скъпи Алойзиъс,
Не знам точно какви неприятности имаш, но в сънищата си виждам, че си – или скоро ще бъдеш – в голяма беда. Много съжалявам. Ние сме за боговете това, което са мухите за палавите момчета – убиват ни за развлечение.
Скоро се прибирам вкъщи. Опитай се да останеш спокоен, всичко е под контрол. А което не е – скоро ще бъде.
Знай, че си в мислите ми. И в молитвите ми, също така – или поне щеше да бъдеш, ако се молех.
Пендъргаст препрочете писмото, мръщейки се.
— Нещо не е наред ли, сър? – попита Морис.
— Не знам. – Пендъргаст остана замислен над съдържанието на писмото още известно време. После го сложи настрана и се обърна към прислужника си. – Но във всеки случай, Морис, се надявам да се присъединиш към мен в библиотеката.
Възрастният мъж спря да чисти масата.
— Сър?
— Мисля, че можем да пийнем по чашка следобедно шери, спомняйки си за старите дни. Изпаднал съм в носталгично настроение.
Това беше необичайна покана и изражението върху лицето на Морис го показа.
— Благодаря, сър. Нека само да свърша с почистването тук.
— Много добре. Ще сляза долу в избата и ще намеря една приятна мухлясала бутилка.
Бутилката бе всъщност много повече от приятна: Идалго Олорозо Виехо VORS. Пендъргаст отпи от чашата си, възхищавайки се на богатите нотки: дървесни и плодови, с послевкус, който сякаш оставаше завинаги върху небцето. Морис седеше на една отоманка от другата страна на стар персийски копринен килим, много изправен и вдървен в униформата си на иконом, в почти комично неудобна поза.
— Харесва ли ви шерито? – попита Пендъргаст.
— Много е изискано, сър – отвърна икономът.
— Да го изпием тогава, Морис – ще помогне да прогоним унинието.
Морис се подчини.
— Искате ли да сложа още една цепеница в камината?
Пендъргаст поклати глава, после се огледа отново,
— Изумително, какъв потоп от спомени ме заля, когато се върнах тук.
— Сигурен съм, че е така, сър.
Пендъргаст посочи към голям глобус, сложен в дървена рамка.
— Например, спомням си, че имах яростен спор с бавачката за това дали Австралия е континент, или не. Тя настояваше, че била само остров.
Морис кимна.
— И изисканият сервиз от порцеланови чинии, който стоеше на рафта на онзи библиотечен шкаф. – Пендъргаст кимна към мястото. – Спомням си деня, когато аз и брат ми разигравахме римското нападение над Силвиум. Бойната обсада, създадена от Диоген, се оказа доста ефикасна. Първият залп се стовари точно върху онзи рафт. – Пендъргаст поклати глава. – Лишиха ни от какао за цял месец.
— Спомням си го изключително ясно, сър – каза Морис, допивайки чашата си. Шерито изглежда започваше да го хваща.
Пендъргаст допълни бързо чашите им.
— Не, не, настоявам – каза той, когато икономът понечи да се възпротиви.
Мъжът кимна и промърмори някаква благодарност.
— Тази стая винаги е била фокусът на къщата – каза Пендъргаст. – Тук проведохме партито, след като завърших с пълно отличие гимназията „Лашър“. И дядо тук упражняваше речите си – спомняте ли си как всички седяхме наоколо, държахме се като публика, ръкопляскахме и свирехме с уста?
— Като да беше вчера.
Пендъргаст отпи поредна глътка.
— Пак тук направихме сватбения прием след венчавката в градината.
— Да, сър. – Острата резервираност до известна степен бе притъпена и Морис сякаш седеше по-естествено на отоманката.
— Хелън също обичаше тази стая – продължи Пендъргаст.
— Наистина.
— Спомням си как често седеше тук вечер – работеше по изследванията си или дремеше над техническите списания.
Тъжна, замислена усмивка премина по лицето на Морис.
Пендъргаст погледна чашата му и кехлибарената течност в нея.
— Можехме да прекараме тук часове наред, без да говорим, просто радвайки се на компанията си един на друг. – Той направи пауза и произнесе небрежно: – Някога говорила ли ви е, Морис, за живота си, преди да ме срещне?
Икономът пресуши чашата си и я остави с изискан жест настрана.
— Не, тя беше доста мълчалива.
— Кой е най-яркият ви спомен за нея?
Морис се замисли за момент.
— Как носи чашата си чай от шипка.
Сега Пендъргаст се усмихна.
— Да, това беше любимият й чай. Все не й стигаше. Библиотеката винаги миришеше на шипки. – Той подуши въздуха. Сега стаята миришеше единствено на прах, влага и шери.
— Боя се, че бях далеч от дома по-често, отколкото е било добре. Често се питах с какво ли се развлича Хелън в тази ветровита стара къща, докато ме няма в града.