Той обхвана с поглед бара, докато отпиваше от бирата си. Декорът – не беше изненадващо – беше напълно морски: челюсти от акула, големи рачешки щипки и снимки на рибарски корабчета покриваха стените, и мрежи с оцветени стъклени топки висяха от тавана. Тежка патина на старост, пушек и мръсотия покриваше всяка повърхност.
Той пресуши една бира, после втора, преди да реши, че е време да направи ход.
— Майк – каза той, използвайки първото име на бармана, което беше подочул по-рано от разговора, – почерпи всички за моя сметка. Вземи си и ти една.
Майк го погледна за миг, после с дрезгав глас му благодари. Последва сумтене и мърморене, докато питиетата се раздаваха на редовните клиенти.
Д’Агоста отпи една голяма глътка от бирата си. Беше важно, знаеше го, да изглежда като обикновен човек – а в „Морското куче“ това означаваше да не бъде скръндза, когато се отнася до пиенето. Той прочисти гърлото си.
— Питах се – произнесе той гласно – дали някой от вас може да ми помогне.
Втренчените погледи се върнаха, някои любопитни, други – подозрителни.
— Да ти помогнем за какво? – каза един посивял мъж, на когото другите викаха Хектор.
— Има едно семейство, което е живяло тук. Естерхази. Опитвам се да ги намеря.
— Как се казвате, господине? – попита един рибар на име Нед. Беше около пет стъпки висок, със сбръчкано от вятъра и слънцето лице, и ръце – дебели като електрически стълбове.
— Мартинели.
— Ченге ли си? – попита Нед, мръщейки се.
Д’Агоста поклати глава.
— Частен детектив. Става въпрос за наследство.
— Наследство?
— Много пари. Нает съм да открия някой останал от семейство Естерхази. Ако не ги намеря, не мога да им дам наследството им, нали така?
Барът беше занемял за известно време, докато местните обмисляха чутото. Доста очи блеснаха при споменаването на парите.
— Майк, още по едно, ако обичаш. – Д’Агоста отпи от пяната. – Попечителите също така отпускат малък хонорар на онзи, който им помогне да открият някакъв оцелял член на семейството.
Д’Агоста видя как рибарите се спогледаха, после се обърнаха към него.
— Е – каза той, – някой от вас може ли да ми каже нещо?
— Няма Естерхази в този град вече – поклати глава Нед.
— Няма Естерхази в тази част на света вече – натърти Хектор. – Не би могло – не и след онова, което се случи.
— А какво е станало? – попита Д’Агоста, опитвайки се да не показва прекомерен интерес.
Още споглеждания.
— Не знам всичко – каза Хектор. – Но сигурно направо са избягали от града.
— Държаха една стара леля, заключена на тавана – обади се трети рибар. — Налагаше се, след като започна да убива кучетата в града и да ги яде. Съседите разправят, че я чували нощем, викала и думкала по вратата, искала да й дадат кучешко.
— Я стига, Гари – намеси се барманът с усмивка. – Жената просто викаше. Беше същинска харпия. Трябва да си гледал прекалено много филми след полунощ.
— Истината беше – каза Нед, – че съпругата се опита да отрови съпруга си. Сипала стрихнин в крема му.
Барманът поклати глава.
— Изпий още една бира, Нед. Аз чух, че бащата изгубил парите си на борсата – затова така набързо се изнесли от града, дължал на всички пари.
— Гадна работа – каза Хектор, пресушавайки бирата си.
— Много гадна.
— Що за семейство са били? – попита Д’Агоста.
Един от рибарите погледна с копнеж към празните чаши, които бяха опразнили с плашеща бързина.
— Майк, дай по още едно, моля те – помоли Д’Агоста бармана.
— Чух – рече Нед, докато получаваше чашата си, – че бащата бил истински мръсник. Че биел жена си с електрически шнур. Затова го била отровила.
Историите започнаха да стават все по-откачени и по-малко вероятни; единственият факт, който Пендъргаст бе успял да му каже, беше че бащата на Хелън е бил лекар.
— Аз пък съм чувал друго – каза барманът. – Че съпругата била откачена. Цялото семейство се бояло, ходели на пръсти около нея, от страх да не я ядосат. И че съпругът отсъствал. Непрекъснато пътувал. Южна Африка, струва ми се.
— Някакви арести? Полицейски разследвания? – Д’Агоста вече знаеше отговора: полицейското досие на семейство Естерхази беше чисто като сълза. Нямаше документи, за каквито и да е сблъсъци със закона или полицията, отнасящи се до домашни неприятности. – Споменахте семейството. Имали са син и дъщеря, нали?
Кратка тишина.
— Синът беше малко странен – каза Нед.
Отличникът на класа, който чете прощалното слово при завършването на випуска, помисли си Д’Агоста, поне това може да се провери.