Пендъргаст спря до един тъмен стъклен шкаф.
— Имаше ли нещо по-специално около Одюбон, към което да е проявявала любопитство? Планирала ли е например да пише статия или книга?
— Вие би трябвало да знаете по-добре от мен, но аз наистина си спомням, че ме е питала повече от един път за „Черната рамка“.
— „Черната рамка“?
— Прочутата изгубена картина. Онази, която Одюбон нарисувал в санаториума.
— Простете ми, познанията ми за Одюбон са толкова ограничени. За коя изгубена картина ми говорите?
— Когато Одюбон бил млад, се разболял сериозно. Докато се лекувал, нарисувал една картина. Както изглежда, изключителна картина – първото му наистина велико платно. По-късно то изчезнало. Любопитното е, че никой, който го е видял, не е споменал какво е изобразено – само че било поразително, като живо, и сложено в боядисана в черно рамка. Нарисуваното явно е изгубено за историята. – Стъпил на позната почва, Типтън усети, че нервността му леко намалява.
— И Хелън се е интересувала от него?
— Всеки, който изучава Одюбон, се интересува от него. Било е началото на онзи период от неговия живот, който достига до своята кулминация в „Птиците на Америка“, най-великото произведение по естествена история, публикувано някога. „Черната рамка“ е била – така поне казват хората, които са я видели — първата му истински гениална картина.
— Разбирам. – Пендъргаст млъкна, лицето му стана замислено. След което внезапно се изправи и погледна часовника си. – Е! Радвам се, че се видяхме, господин Типтън. – Той хвана ръката му в своята и Типтън се смути, установявайки, че сега е дори по-студена от преди, когато бе влязъл, сякаш мъжът беше изстиващ труп.
Типтън изпрати агента до вратата. Когато Пендъргаст я отвори, той най-после събра кураж да зададе въпроса си.
— Господин Пендъргаст, случайно още да притежавате семейния екземпляр на големия том…?
Пендъргаст се обърна.
— Да.
— Ах! Позволявам си дързостта и се надявам да простите откровеността ми – в случай, че по някаква причина поискате да намерите добър дом за безценното издание, такъв, в който ще се грижат добре за него и публиката ще му се наслаждава, естествено, за нас би било най-висша чест… – Той остави гласа си да заглъхне с надежда.
— Отбелязвам си го. Лека вечер, господин Типтън.
Типтън изпита облекчение, че не се налага да подава ръката си за втори път.
Вратата се затвори и той заключи и пусна резето, после остана дълго време до вратата, размишлявайки. Съпруга, изядена от лъв, родители – изгорени до смърт от буйстваща тълпа… Ама че странно семейство. И, както изглежда, ходът на годините не го беше направил ни най-малко по-нормално.
17.
Кампусът на Центъра за здравни науки към университета „Тюлейн“ на Тюлейн стрийт в центъра на града се помещаваше в безличен сив небостъргач, който би изглеждал по на място в Нюйоркския финансов квартал. Пендъргаст излезе от асансьора на трийсет и първия етаж и се насочи към отдел „Женско здравеопазване“ и – след известно разпитване – се озова пред вратата на Мириам Кендъл.
Почука дискретно.
— Влезте – долетя силен, ясен глас.
Пендъргаст отвори вратата. Малкият офис явно принадлежеше на професор. Два метални библиотечни шкафа бяха натъпкани с учебници и списания. На бюрото бяха подредени купчини сборници с изследвания. В другия му край седеше жена на шейсетина години. Тя стана, когато Пендъргаст влезе.
— Д-р Пендъргаст – каза тя, поемайки протегнатата му ръка с известна резервираност.
— Наричайте ме Алойзиъс – отвърна той. – Благодаря, че ме приехте.
— Няма защо. Заповядайте, седнете.
Тя се отпусна в стола си зад бюрото и го погледна с незаинтересован, почти клиничен маниер.
— Не сте се състарили и с ден.
Същото не би могло да се каже за Мириам Кендъл. На фона на жълтата утринна светлина от високите тесни прозорци, тя въпреки всичко изглеждаше доста по-стара, отколкото по времето, когато беше делила офис с Хелън Естерхази Пендъргаст. Все още обаче обноските й бяха същите, каквито Пендъргаст ги помнеше: отривисти, хладни, професионални.
— Външният вид може да заблуждава – отвърна Пендъргаст. – Както и да е. Благодаря ви. От колко време сте в „Тюлейн“?
— Девет години вече. – Тя сложи ръце върху бюрото и събра върховете на пръстите си в куличка. – Трябва да кажа, Алойзиъс, изненадана съм, че не сте се обърнали за сведения директно към стария шеф на Хелън, Морис Блеклетър.
Пендъргаст кимна.
— Направих го, всъщност. Само че се е пенсионирал – както сигурно знаете, след „Доктори с крила“ той продължи като консултант в различни фармацевтични компании – но в момента е в отпуска в Англия и ще отсъства известно време.