Да спя аз не бива
Да спя. Те идват,
те шепнат
Неща. Те ми показват
Неща. Аз не мога
Да го изключа,
не мога
Да го изключа. Ако отново заспя,
Ще умра… Заспиване
=
Смърт
Сън = Смърт
Смърт = Аз не мога
Да го изключа
Пендъргаст прелисти няколко страници. Бълнуванията продължаваха, докато изглежда се разтвориха в несвързани думи и нечетливи драсканици. Той замислено върна книгата обратно и измъкна друга, много по-напред в редицата, отваряйки я по средата. Д’Агоста видя уверени линии и дори написано, очевидно от момиче, със завъртулки на цветенца и смешни лица в полетата и „и-та“, които бяха оградени с безброй точици.
Пендъргаст прочете на глас датата.
Д’Агоста пресметна бързо наум.
— Това трябва да е било шест месеца преди посещението на Хелън – каза той.
— Да. Когато семейство Дуейн още са били нови в Сънфлауър. – Пендъргаст прелисти написаното, сканирайки редовете бързо, накрая спря на един абзац и го прочете на глас:
Мати Лий ми се присмя отново за Джими. Той може и да е привлекателен, но аз не мога да понасям такива дрехи и този траш метъл, с който се занимава. Зализва си косата назад и пуши, като държи цигарата близо до горящата пепел. Въобразява си, че така изглежда страхотен. Аз пък мисля, че така повече прилича на досадник, който се опитва да изглежда страхотен. Дори нещо по-лошо: така прилича на хулиган, който изглежда като досадник, опитващ се да бъде страхотен.
— Типична гимназистка – намръщи се Д’Агоста.
— Може би малко по-проницателна от повечето. – Агентът продължи да прелиства нататък. Той спря рязко на една страница, написана няколко месеца по-късно. – Ах! – възкликна той с внезапен интерес в гласа и започна да чете:
Когато се прибрах вкъщи от училище, видях мама и татко в кухнята, които се суетяха над нещо върху плота. И познайте какво се оказа? Папагал! Беше сив и дебел, с къса червена опашка и голям метален пръстен около крака, с номер, но без име. Беше питомен и би кацнал върху ръката ти. Наклони леко главата си към мен и ме погледна в очите, сякаш ме проучва. Татко потърси в една енциклопедия и откри, че бил Сив Африкански. Предположи, че е нечий домашен любимец, беше прекалено питомен, за да е нещо друго. Той само се оглеждаше наоколо, кацайки на прасковеното дърво близо до задната врата, като издаваше някакви звуци, очевидно за да обяви присъствието си. Помолих татко да го задържим, а той каза, че можем да го направим, докато намери истинския му собственик. Каза също, че трябвало да пуснем обява. Аз пък му казах да я пусне в „Тимбукту Таймс“ и той го намери за много забавно. Надявам се истинският собственик никога да не се намери. Направихме малко гнездо за него в една стара кутия. Татко ще отиде в магазина за домашни любимци в Слидъл утре, за да му купи истински кафез. Докато се въртеше около плота, папагалът намери един от мамините мъфини, изкряска и започна да кълве от него, затова го кръстих Мъфин.
— Папагал – промърмори Д’Агоста. – Хм, какви са шансовете за това?
Пендъргаст запрелиства страниците, сега още по-бавно, докато не стигна края на книгата. Взе следващия том и се зае методично да проучва датите на записванията – докато стигна до една. Д’Агоста чу кратко поемане на въздух.
— Винсънт, тук е писала на девети февруари – деня, в който Хелън ги е посетила.
Най-лошият ден в живота ми!!!
След обяда една жена почука на входната врата. Шофираше червена спортна кола и носеше модерни кожени ръкавици. Каза, че чула, че имаме папагал и попита дали може да го види. Татко й показа Мъфин (все още в кафеза си) и тя попита откъде сме го взели. Зададе още много въпроси за птицата – откога я имаме, откъде е дошла, дали е питомна, дали ни позволява да я пипаме, кой играе най-много с нея. Такива неща. Гледаше го през цялото време и задаваше въпроси. Жената поиска да види пръстена отблизо, но баща ми я попита дали тя е собственичката на папагала. Тя каза, че да, и че си го искала обратно. Татко беше подозрителен. Попита я дали може да каже номера върху гривната на крачето му. Тя не можа. И тъй като не можа да ни даде никакви доказателства, че е негова собственичка, измисли си една история, че била учен и че папагалът бил избягал от нейната лаборатория. Татко изглеждаше така, сякаш не й вярва и дума, и й каза, че когато се върне с доказателства, той ще се радва да й предаде птицата, но дотогава Мъфин ще остане при нас. Жената не изглеждаше много изненадана и ме погледна с тъжно изражение на лицето. „Мъфин твой домашен любимец ли е?“ Аз казах, че да. Тя помисли малко. После попита дали татко може да й препоръча добър хотел в града. Той каза, че има само един и че ще й даде номера. Върна се в кухнята за телефонния указател. Малко след като излезе, жената взе кафеза с Мъфин, пъхна го в една черна торба за боклук, която извади от чантата си, изтича през вратата, хвърли торбата в колата си и подкара колата по алеята! Мъфин кряскаше силно през цялото време. Аз изтичах навън с писъци, татко също се показа, качихме се на нашата кола и тръгнахме да я настигнем, но тя беше заминала. Татко се обади на шерифа, но той не изглеждаше заинтересуван да търси открадната птица, особено пък такава, която можеше да се окаже нейна. Мъфин го нямаше, това е.