Поредна неловка тишина.
— И? – вдигна вежди Хейуърд.
— Била е зад граница. Запазила си билет за „Куин Мери две“ от Саутхемптън до Ню Йорк, качила се на борда с бебето си.
— Бебе?
— Точно така. На няколко месеца. Родено в чужбина. Както и да е, след като корабът влязъл в пристанището, била задържана на гишето за паспортна проверка, защото бебето липсвало. От „Международни морски превози“ изпратиха радиограма до управлението и я задържахме.
— Убийство?
— Точно така. Изглежда е изхвърлила бебето си от кораба някъде в средата на Атлантическия океан.
27.
Мексиканския залив
„Делта“ 767 изглеждаше сякаш едва ли не се рее на трийсет и четири хиляди стъпки височина, небето беше ясно и безоблачно, морето — безкрайна синя шир далече долу в следобедната светлина.
— Ще желаете ли още бира, сър? – попита стюардесата, наведена загрижено над Д’Агоста.
— Разбира се – отвърна той.
Стюардесата се обърна към спътника на Д’Агоста на съседната седалка.
— А вие, сър? Всичко наред ли е?
— Не – каза Пендъргаст. Той посочи презрително към малката чиния с пушена сьомга, която стоеше на масичката пред него. – Намирам, че това тук е със стайна температура. Имате ли нещо против да ми донесете охладена порция?
— Разбира се, че не. – Жената отнесе бързо чинията с професионален жест.
Д’Агоста изчака да се върне, след което се облегна в широката удобна седалка, опъвайки краката си. Единствените случаи, в които беше летял първа класа, бяха когато пътуваше с Пендъргаст, но бе нещо, с което можеше да свикне.
По радиоуредбата се чу звън и капитанът обяви, че самолетът ще кацне на международното летище „Сарасота-Брейдънтън“ след двайсет минути.
Д’Агоста отпи глътка от бирата си. Сънфлауър, Луизиана, беше вече на осемнайсет часа и стотици мили зад тях, но странната къща на Дуейн – с онази прилична на бижу стая от чудеса, заобиколена от вихъра на разрушения и ужасни руини – никога нямаше да е далеч от съзнанието му. Пендъргаст, обаче, като че ли отклоняваше всякакви разговори за нея, оставайки замислен и мълчалив.
Д’Агоста опита отново.
— Имам теория.
Агентът го погледна.
— Смятам, че семейство Дуейн са „изкуствена патица“ – за отвличане на вниманието.
— Наистина? – Пендъргаст отхапа колебливо от сьомгата.
— Помисли само. Те полудяват много месеци след посещението на Хелън. Как би могла визитата й да има нещо общо с онова, което се е случило по-късно? Или пък някакъв си папагал?
— Може би си прав – каза Пендъргаст неопределено. – Това, което ме озадачава, е този внезапен изблик на творческа интелигентност преди… края. За всички тях.
— Добре известен факт е, че лудостта съсипва цели семейства… – Д’Агоста се замисли над заключението от това наблюдение. – Както и да е, винаги даровитите са тези, които полудяват.
— „Ние, поетите, в нашата младост започваме с радост; но затуй в края застигат ни лудост и ярост“. Уърдсуърд. – Пендъргаст се обърна към Д’Агоста: – Значи смяташ, че талантът им ги е довел до лудост?
— Сигурно, ако се съди по случилото се с дъщерята на Дуейн.
— Разбирам. И открадването на папагала от Хелън няма нищо общо с онова, което е сполетяло семейството по-късно – това ли е твоята хипотеза?
— Горе-долу. Ти какво мислиш? – Д’Агоста се надяваше да измъкне мнението на Пендъргаст.
— Мисля, че съвпадението не ми се нрави, Винсънт.
Д’Агоста се поколеба.
— Виж, питах се още нещо… била ли е, искам да кажа – държала ли се е Хелън понякога необичайно, или… странно?
Изражението на Пендъргаст се стегна.
— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.
— Ами тези… – Д’Агоста отново се поколеба. – Тези внезапни пътувания до странни дестинации. Тайните. Тази кражба на птици, първо препарираните от музея, а после жива от непознато семейство. Възможно е Хелън да е била под някакво напрежение, може би – или, сам разбираш, да е страдала от някакво нервно смущение? Защото в Рокланд чух слухове, че семейството й не било съвсем… нормално…
Той млъкна, когато температурата около седалките им сякаш спадна до десет градуса.
Изражението на Пендъргаст не се промени, но когато той заговори, в гласа му се усети сдържаност и студенина.
— Хелън Естерхази може и да е била необичайна. Но тя беше също така най-рационалният, най-здравомислещият човек, когото някога съм срещал.
— Сигурен съм, че е било така. Не съм казал…
— И тя най-малко би се разстроила в резултат на някакво напрежение.