— Съпругата ви и аз бяхме конкуренти. Изгубих повече от двайсет години да търся „Черната рамка“. Чух, че тя душила наоколо, че разпитвала за нея. Не бях доволен, казано най-меко. Както, без съмнение, знаете, аз съм прапраправнук на Одюбон. Картината беше моя – по рождено право. Никой не би трябвало да има правото да печели от нея – освен мен.
— Одюбон е нарисувал „Черната рамка” в санаториума, но не я е взел със себе си. Според най-вероятния сценарий я е дал на някой от тримата лекари, които са го лекували. Един от тях изчезнал напълно. Другият се преместил в Берлин – ако картината е била с него, тя по-скоро е била унищожена във войната или изгубена завинаги. Фокусирах търсенето си върху третия лекар, Торгенсон – като не се надявах особено.
— Той разпери ръце. – Чрез тази връзка се натъкнах на съпругата ви. Виждал съм я само веднъж.
— Къде и кога?
— Преди петнайсет години, може би. Не, не чак петнайсет. В старото имение на Торгенсон в покрайнините на Порт Алън.
— И какво точно се случи на тази среща? – Гласът на Пендъргаст беше напрегнат.
— Казах й същото, което казвам сега и на вас: че картината е моя по рождено право и настоявам тя да прекрати търсенето.
— А какво каза Хелън? – Гласът на Пендъргаст прозвуча още по-ледено.
Бласт си пое дълбоко дъх.
— Това беше интересното.
Пендъргаст чакаше. Въздухът изглеждаше замръзнал.
— Помните ли какво казахте по-рано за „Черната рамка“? „Искаме да я изследваме“, казахте вие. Точно такива бяха и нейните думи. Каза ми, че не иска да притежава платното. Не искала да печели от него. Само искала да го изследва. Тъй като беше заинтересована, се съгласи, че картината би трябвало да е моя. Бях доволен да го чуя и си стиснахме ръцете. Разделихме се приятелски, може да се каже. – Поредна тънка усмивка.
— Какви бяха точните й думи?
— Каза ми: „Разбирам, че я търсите от дълго време. Моля ви, повярвайте, не искам да я притежавам, искам само да я изследвам. Искам да се договорим за нещо. Ако аз я намеря – ще ви я предам, но в замяна трябва да ми обещаете, че ако вие пръв я намерите, ще ми позволите да я изследвам“. – Нямах нищо против това споразумение.
— Глупости! – надигна се Д’Агоста от креслото. Не можеше да се сдържа повече. – Хелън прекарва години в търсене на картината – само за да я погледне? Няма начин. Лъжете.
— Кълна се, това е истината — настоя Бласт. И пак се усмихна като пор.
— Какво се случи после? – попита Пендъргаст.
— Това беше. Всеки си тръгна по пътя. Тази е единствената ми среща с нея. Повече никога не я видях. И това е светата истина.
— Никога? – вдигна вежди Пендъргаст.
— Никога. И това е всичко, което знам.
— Знаете много повече – каза Пендъргаст, внезапно усмихвайки се. – Но преди да продължите нататък, господин Бласт, нека ви предложа нещо, което, както изглежда, не знаете – като знак на доверие.
Първо тояга, а сега — морков, помисли си Д’Агоста. Запита се накъде бие Пендъргаст.
— Имам доказателство, че Одюбон е дал картината на Торгенсон – каза агентът.
Бласт се наведе напред, лицето му внезапно придоби заинтересовано изражение.
— Доказателство, казвате?
— Да.
Надвисна дълга тишина. Бласт се облегна назад.
— Е, тогава съм повече отвсякога убеден, че картината я няма. Била е унищожена, когато последната му къща е изгоряла до основи.
— Искате да кажете, имението му в Порт Алън? – попита Пендъргаст. – Не знаех, че там е имало пожар.
Бласт го изгледа с дълъг поглед.
— Има много неща, които не знаете, господин Пендъргаст. Порт Алън не беше последното жилище на д-р Торгенсон.
Пендъргаст не можа да прикрие изненадата си.
— Наистина?
— В последните години от живота си Торгенсон изпаднал в сериозни финансови затруднения. Бил преследван от кредитори: банки, местни търговци, дори общината, заради просрочени данъци. В края на краищата бил изгонен от къщата си в Порт Алън. Преместил се по принуда в една барака край реката.
— Откъде знаете всичко това? – поиска да знае Д’Агоста.
В отговор Бласт се изправи и излезе от стаята. Д’Агоста чу да се отваря врата, шум от чекмеджета. Минута по-късно той се върна с папка в ръката. Подаде я на Пендъргаст.
— Кредитните досиета на Торгенсон. Погледнете писмото най-отгоре.
Пендъргаст издърпа жълтия лист, грубо разкъсан от единия край, от папката. Беше писмо, написано върху бланка на Агенция „Пинкертон“. Той започна да чете.