— Виктор е. Какво има?
— Господи, Виктор, време беше да се обадиш. Къде беше, по дяволите?
— Навън – отвърна един груб, дрезгав глас. – Има ли проблем?
— И още как. Чудовищно голям, шибан проблем. Един агент от ФБР дойде да души наоколо снощи.
— Познаваме ли го?
— Името му е Пендъргаст. Мъкнеше със себе си и едно ченге от НПУ.
— Какво искаше?
— Какво си мислиш, че е искал? Той знае прекалено много, Виктор… страшно много.
— Имаш предвид… – Дрезгавият глас се поколеба.
— Точно така. Време е нещата да се задействат.
— Всичко?
— Всичко. Знаеш какво да правиш, Виктор. Гледай да бъде направено. Гледай да бъде направено веднага. – Бласт затръшна телефона и се загледа през прозореца към безкрайния син хоризонт.
32.
Изровеното шосе през гората Пини излезе на голяма поляна в края на едно мангрово мочурище. Стрелецът паркира Рейндж роувъра на поляната и извади пушката, папка и раница от багажника. Занесе ги до малко възвишение в средата на поляната и ги сложи в преплетените треви. Взе една книжна мишена от папката и прекоси поляната до мочурището, като броеше крачките си. Пладнешкото слънце пронизваше през кипарисовите дървета, хвърляйки петна от светлина по зелено-кафявата вода.
Като избра един гладък, широк ствол, стрелецът забоде мишената към дървото и я закова с тапицерски чук. Беше топъл ден като за зима, мирисът на вода и изгнило дърво се издигаше от мочурището, ято шумни врани грачеха и кряскаха в клоните. Най-близката къща се намираше на десет мили. Нямаше и полъх от вятър.
Той се върна до мястото, където беше оставил принадлежностите си, изброявайки стъпките си отново, доволен че мишената е отдалечена на сто ярда.
Отвори твърдия калъф и извади пушката от него: Ремингтън 40-XS. С теглото си от седем и половина килограма, това беше масивно оръжие, но голямото му предимство беше изключителната точност. Стрелецът не беше го използвал от доста време, но сега беше почистено, смазано и в пълна готовност.
Той коленичи и го положи на коляното си, след което го нагласи на стойката с изщракване. Легна в тревата, намести пушката пред себе си и се увери, че е напълно стабилна и няма да поддаде. После замижа с едно око, а с другото погледна през оптичния мерник към мишената, закрепена на дървото. Дотук добре. Бръкна в задния си джоб, извади кутия с 0.308-калиброви патрони „Уинчестър“ и я остави от дясната си страна на тревата. Измъкваше патроните един по един и методично зареди четири, докато вътрешният магазин се запълни. После отново долепи око към визьора.
Прицели се в мишената като дишаше бавно, оставяйки сърдечния си ритъм да се успокои. Едва доловимото потрепване на оръжието, доказателство за което бе движението на мишената спрямо кръстчето на мерника, спря, щом тялото му се отпусна напълно. Той постави пръст върху спусъка и го натисна леко, издиша, преброи ударите на сърцето си и стреля между два. Чу се пукот и пушката леко отскочи. Той изхвърли празната гилза, възстанови дишането си, изчака да се успокои отново и повторно дръпна спусъка. Звукът от изстрела сякаш потъна в блатистите равнини. Още два изстрела изпразниха оръжието. Той се надигна, събра четирите гилзи, пъхна ги в джоба си и се запъти да огледа мишената.
Дупките се намираха сравнително близо една до друга, достатъчно, за да издълбаят неправилен отвор вляво малко под центъра на мишената. С помощта на пластмасова линийка, която измъкна от джоба си, стрелецът измери отклонението, обърна се и прекоси обратно ливадата, като се движеше бавно, за да не се задъхва. Отново легна на земята, взе пушката в ръце и направи необходимите корекции в съответствие с измерванията си, за да отчете посоката на вятъра и особеностите на терена.
Още веднъж с неимоверна прецизност изстреля четири патрона. Този път изстрелите бяха попаднали точно в центъра, почти в една-единствена точка. С чувство на удовлетворение стрелецът свали мишената от дървото, уви я и я прибра в джоба си.
След това застана в средата на поляната и зае позиция за стрелба. Беше дошло време за малко забавление. При първите му изстрели ято врани се бе надигнало с шум и бе кацнало на около триста метра от края на поляната. Сега ги виждаше да кълват семена, скупчени на земята под висок жълт бор.
Погледна през мерника, избра една врана и я проследи, докато разтърсваше с човка една шишарка. Показалецът му се сви върху извития метал, изстрелът прокънтя и птицата изчезна във вихрушка от черна перушина, изпръсквайки ствола на близкото дърво с червена плът. Останалите от ятото се вдигнаха с грак към синьото небе и отлетяха над дърветата.