Той тръгна с бърза крачка и Д’Агоста го последва, като се опитваше да не изостава. Беше изтощен и се питаше как Пендъргаст продължава да поддържа енергията си след седмица непрекъснато пътуване с кола и самолет, като се прехвърля от едно място на друго, срутвайки се в полунощ в леглото си и поемайки отново сутринта. Имаше чувството, че Порт Алън е просто място като всяко друго.
Първо отидоха да видят предпоследното жилище, обитавано от д-р Торгенсон: атрактивна тухлена къща западно от града, сега погребален дом. Бяха се отправили бързо към кметството, където Пендъргаст бе очаровал една секретарка, която му позволи да прегледа някакви стари планове и книги. А сега бяха тук, на брега на самата Мисисипи, където Бласт твърдеше, че д-р Торгенсон е прекарал последните си неприятни месеци, принудително задържан в една барака, грохнал, в сифилитично и алкохолно вцепенение.
Крайбрежният булевард беше широк и великолепен, а гледката от пристана бе поразителна: Батон Руж се простираше на отсрещния бряг, баржи и шлепове се носеха по широкото течение в шоколадовата на цвят вода.
— Шлюзът на Порт Алън. – Пендъргаст махна с ръка към голям отвор в пристана, завършващ с две огромни жълти порти. – Най-голямата свободно плуваща структура
от този вид. Свързва реката с вътрешноконтиненталните водни пътища.
Те отминаха няколко сгради покрай булеварда. Д’Агоста се съживи под свежия бриз, който духаше откъм реката. Спряха пред една информационна будка, където Пендъргаст провери обявите и таблата за съобщения.
— Колко жалко – изпуснали сме Ежегодния фестивал на гайдарите – каза той.
Д’Агоста му хвърли поглед крадешком. Като се има предвид колко тежко бе понесъл шока от убийството на съпругата си, агентът бе приел новината за Констанс Грийн – която Хейуърд им бе съобщила вчера – със забележително малко емоции. Независимо от колко отдавна Д’Агоста познаваше Пендъргаст, излизаше, че не го познава истински. Нямаше начин да не го е грижа за Констанс – а изглеждаше напълно безразличен към факта, че тя сега е арестувана и обвинена в детеубийство.
Пендъргаст излезе от будката и прекоси поляната към реката, спирайки пред останките на водозащитната преграда, сега напълно под водата.
— В началото на деветнайсети век търговският квартал е бил на две или три преки оттук – каза той, посочвайки към размътената вода. – А сега това принадлежи на реката.
Той поведе обратно по булеварда и Камърс авеню, зави наляво по Корт стрийт и надясно по Ачафалайя.
— По времето, когато д-р Торгенсон е бил принуден да се премести в последното си жилище – каза той, – Сейнт Мичъл бил станал Уест Батон Руж. По онова време този квартал представлявал западнала работническа общност, населяваща пространството между железопътната гара и пристанището за фериботи.
Той зави по друга улица; консултира се отново с картата; отмина малко по-нататък и спря.
— Настина смятам – провлачи той, – че сме пристигнали.
Бяха спрели до малък търговски мини-мол. Три сгради стояха една до друга: „МакДоналдс“, магазин за мобилни телефони и една ниска, ярко боядисана постройка, наречена „Папис донат хоул“ – местна верига закусвални, която Д’Агоста беше виждал някъде. Пред „Папис донат хоул“ се виждаха паркирани два автомобила, а гишето на „МакДоналдс“ на отбивката за коли въртеше оживена търговия.
— Това ли е? – възкликна той.
Пендъргаст кимна, посочвайки магазина за клетъчни телефони.
— Това е точното местоположение на бараката на Торгенсон.
Д’Агоста изгледа една по една сградите. Настроението му, което беше започнало да се повишава по време на кратката разходка, отново спадна.
— Точно както каза Бласт – промърмори той. – Напълно безнадеждно.
Пендъргаст пъхна ръце в джобовете си и се насочи към мини-мола. Надникна във всяка сграда поред. Д’Агоста, който не можа да събере енергията да го последва, само стоеше на съседния паркинг и гледаше. След пет минути агентът се върна. Без да каже нищо, той бавно плъзна поглед по хоризонта, завъртайки се почти незабележимо, докато внимателно изследваше всичко в радиус от триста и шейсет градуса. После го направи отново, този път като спря на половината от разглеждането.
— Погледни онази сграда, Винсънт – рече той.
Д’Агоста последва жеста с очи към Посетителския център, който бяха отминали в началото на обиколката си.