— Какво за него? – попита Д’Агоста.
— Явно на времето това е била водопомпена станция. Стилът готически ренесанс свидетелства, че може би датира от времената на първоначалния град Сейнт Мичъл. – Той направи пауза. – Да – промърмори той след малко. – Сигурен съм, че е така.
Д’Агоста изчака.
Пендъргаст се обърна и посочи в обратната посока. От тази позиция имаха прекрасна гледка към крайбрежния булевард, разрушената врата на шлюза и широката Мисисипи отвъд.
— Колко любопитно – каза Пендъргаст. – Този малък мини-мол се пада по права линия между онази стара помпена станция и вратата на шлюза на реката.
Пендъргаст тръгна бързо отново към реката. Д’Агоста се заклатушка отзад.
Спирайки почти на самия край на водата, Пендъргаст се наведе напред да изследва вратата на шлюза. Д’Агоста проследи погледа му към голяма каменна тръба, която беше зазидана с цимент и отчасти запълнена.
Пендъргаст се изправи.
— Точно както си мислех. Тук е имало стар водопровод.
— Е? Какво означава това?
— Този водопровод без съмнение е бил изоставен и затворен, когато източната половина на Сейнт Мичъл се е разпаднала във водата. Забележително!
Д’Агоста не споделяше ентусиазма на приятеля си към историческия детайл.
— Сигурно сега виждаш, Винсънт? Торгенсоновата барака трябва да е била построена, след като този водопровод е бил зазидан.
Д’Агоста сви рамене. По дяволите, изобщо не разбираше накъде бие Пендъргаст.
— В тази част на света това е било често срещано – за сгради, построени по линията на водна помпа или водопровод, няма значение – да се прекъсне стар водопровод и да се използва като мазе. Спестявало много труд, когато мазетата се копаели на ръка.
— Смяташ, че тръбата си е още там…?
— Точно така. Когато бараката е била построена през 1855 г. те вероятно са използвали част от запушения и изоставен тунел – сега напълно сух, разбира се – за мазе. Тези стари водопроводи били с квадратно, а не с кръгло сечение, и направени от дялан камък. Строителите само трябвало да укрепят основите, да изградят две тухлени стени отстрани, перпендикулярни на съществуващите водопроводни стени, и – хоп! Ето ти го мазето.
— И мислиш, че там ще намерим „Черната рамка“? – попита Д’Агоста с притаен дъх. – В мазето на Торгенсон?
— Не. Не в мазето. Помниш ли кредиторската бележка, която Бласт ни показа? „Претърсихме бараката от мазето до тавана. Оказа се празна, не беше останало нищо ценно, не и картина“.
— Ако не е в мазето, тогава за какво е целият този ентусиазъм? – Пендъргастовата сдържаност можеше да бъде толкова влудяваща понякога.
— Помисли: цяла редица къщи, разположени в една линия над някогашен тунел, всяка с мазе, приспособено от част от този тунел. Но, Винсънт – помисли също така за пространствата между къщите. Спомни си, мазетата биха могли да бъдат приблизително със същата големина като на къщите над тях.
— Значи… значи казваш, че би могло да има стари пространства между мазетата.
— Именно. Части от стария водопровод между всяко мазе, зазидани и неизползвани. Точно там Торгенсон може да е скрил „Черната рамка“.
— Защо да я крие чак толкова?
— Можем да допуснем, че щом картината е била толкова ценна за доктора, та да не може да се раздели с нея дори в най-голяма оскъдица, той няма да иска да е далеч от нея. И се е наложило да я скрие от кредиторите си.
— Но къщата е била ударена от светкавица. Изгоряла е до основи.
— Истина е. Но ако логиката е вярна, картината би трябвало да е на сигурно в нишата си, запазена във водопроводния тунел между неговото мазе и съседното.
— Значи всичко, което трябва да направим, е да влезем в мазето на магазина за безжични телефони.
Пендъргаст сложи възпираща ръка върху рамото му.
— Уви, този магазин няма мазе. Проверих, когато влязох вътре. Мазето на постройката, която го е предшествала, трябва да се е напълнило след пожара.
Д’Агоста отново изпита огромно разочарование.
— Тогава какво, по дяволите, ще правим? Не можем да вземем един булдозер, да сринем магазина и да изкопаем ново мазе.
— Не. Но може да успеем да влезем в тунелното пространство от едно от съседните мазета, което – уверих се – още съществува. Въпросът е: кое от тях да опитаме първо?
— Отново онзи блясък, който напоследък напълно отсъстваше, се върна в очите на Пендъргаст: блясъкът на ловеца. – Аз съм в настроение за понички – каза той. – А ти?