34.
Сейнт Францисеил, Луизиана
Морис Блеклетър, доктор на науките, старателно нагласи серво механизма към окачването на задните колела. Провери го, после пак. След което свърза USB кабела от контролния пулт с лаптопа си и пусна диагностичен тест. Тестът мина успешно. Той написа проста програма от четири реда, качи я на контролния пулт и даде команда за изпълнение. Малкият робот – доста грозновата конструкция от процесори, мотори и сензори, кацнала върху дебели гумени колелца – задейства предния си мотор, търкаля се по пода точно пет секунди и рязко закова.
Блеклетър изпита прилив на триумф, съвсем непропорционален на постижението. По време на ваканцията си, докато гледаше английски катедрали или стоеше в мъждиво осветени кръчми, нетърпеливо бе очаквал този момент.
Преди години Блеклетър бе прочел проучване, според което пенсионерите често развиват хобита диаметрално противоположни на работата, с която са се занимавали през целия си живот. Такъв, помисли си той тъжно, определено бе и неговият случай. През всички тези години в здравния сектор – първо в „Доктори с крила“, после в поредица от фармацевтични и медицински изследователски лаборатории – той бе обсебен от човешкото тяло: как работи, кое проваля функциите му, как се поддържа здраво или как се облекчават болежките му. А ето как сега си играеше с роботи – самата антитеза на кръв и плът. Когато моторчето им изгори, просто ги изхвърляш и поръчваш нови. Няма скръб, няма смърт.
Колко различен бе животът му от онези години, които бе прекарал в страните от Третия свят, изгорял от слънцето и нахапан от комари, заплашван от партизани, дебнат от корупция, понякога сам той болен – в опит да удържи епидемията. Бе спасил стотици, може би хиляди животи, но толкова много, много други бяха умрели. Разбира се, вината не бе негова. Но имаше и друго нещо, онова, за което се стараеше никога да не мисли. То, повече от всичко останало, го накара да изостави живото тяло и да потърси утехата на пластмасата и силикона… Ала ето че сега отново мислеше за това. Тръсна глава, сякаш да се отърве от ужасната вина и отново хвърли поглед към робота. Вината бавно се оттече – стореното бе сторено, а мотивите му бяха чисти. Слаба усмивка омекоти чертите му. Той вдигна ръка и щракна с пръсти.
Аудиосензорът на робота отбеляза действието и той се заклатушка по посока на звука.
— Робо иска бисквитка – изграчи той с металически безтелесен глас.
Чувствайки се абсурдно доволен, Блеклетър се изправи на крака и прекоси бърлогата си към кухнята за една последна чаша чай, преди да признае настъпването на нощта. Внезапно се спря с ръка на чайника и се ослуша.
Ето го пак: изскърцване на греда.
Блеклетър бавно върна чайника обратно на полицата. Вятърът ли беше? Но не: навън цареше тиха, безветрена нощ.
Може би някой на улицата? Звукът беше твърде близък, твърде отчетлив за това.
Вероятно всичко бе в главата му. Умът понякога обичаше да си играе по този начин. Той знаеше: липсата на реални слухови стимули често подбуждаше мозъка да произведе собствени. От часове се мотаеше в бърлогата си и…
Ново проскърцване. Този път Блеклетър беше напълно сигурен – звукът бе дошъл от вътрешността на къщата.
— Кой там? — извика той. Скърцането спря.
Нима беше крадец? Надали. На тази улица имаше далеч по-големи и внушителни къщи от неговата.
Тогава кой?
Скърцането се възобнови, равномерно, настойчиво. Сега можеше да определи откъде идва – дневната в предната част на къщата.
Хвърли поглед към телефона и видя празната поставка. По дяволите тези безжични апарати! Къде ли бе оставил слушалката? Ама разбира се – беше в бърлогата, на масичката до лаптопа.
Той бързо се върна там и вдигна телефона от дървената повърхност. След това замръзна. Имаше някого в коридора точно отсреща. Висок мъж в дълъг тренчкот пристъпи напред от мрака.
— Какво търсите в дома ми? – поиска да знае той. – Какво искате?
Влезлият не проговори. Вместо това отмести пешовете на дрехата си и разкри двете отрязани дула на пушка. Прикладът беше от тежко черно дърво, гравирано с индийски розетки, а дулата лъщяха слабо на приглушената светлина.
Блеклетър установи, че е неспособен да отмести очи от оръжието. Направи крачка назад.
— Почакайте – започна той. – Недейте. Правите грешка… можем да поговорим…
Оръжието се завъртя напред. Последва страшен бумтеж, когато двете дула стреляха почти едновременно. Блеклетър отхвръкна назад, удряйки се в отсрещната стена с трясък, след което се свлече на пода. Рамкирани картини и украшенийца полетяха към него от малките дървени рафтове.