Д’Агоста хвана сандъка в единия край, Пендъргаст — в другия, и започнаха да се изкачват по стъпалата. Д’Агоста чу да се превърта ключ в ключалката.
— Хайде! – извика Пендъргаст, показвайки се от облаците прах в мъждивата светлина на мазето. Дървеният сандък беше в ръцете им, завит в брезента. – Побързай!
Вратата се отвори и зачервеният управител блокира изхода.
— Ама какво носите тук? – поиска да знае той.
— Доказателства за вероятен криминален случай. – Те продължиха да се изкачват. – Нещата изглеждат дори по-зле за вас, отколкото преди, господин… – Пендъргаст се втренчи в табелката с името на мъжа. – Господин Бона.
— За мен? Че аз съм управител само от шест месеца, преместиха ме от…
— Вие сте страната по случая. Ако тук е имало криминална дейност – а аз все повече се убеждавам, че е имало – ще се наложи да давате писмени показания. А сега ще се отместите ли, или да добавя и възпрепятстване на разследване към списъка с потенциални обвинения?
Настъпи кратък момент на вцепенение. След което Бона неохотно се дръпна встрани. Пендъргаст мина покрай него, крепейки завития сандък, а Д’Агоста го последва бързо.
— Трябва да побързаме – каза Пендъргаст, останал без дъх, когато излязоха от вратата. Управителят вече слизаше надолу към мазето, набирайки пътьом някакъв номер по телефона си.
Те изтичаха по улицата към ролса. Пендъргаст отвори багажника и оставиха вътре сандъка, завит в брезентовото покривало. Последваха каските, заедно с чантата за инструменти на Д’Агоста. Затвориха багажника и бързо се плъзнаха на предните седалки, Пендъргаст дори не си даде труда да си сложи предпазния колан.
Точно когато тръгваха, Д’Агоста видя управителя да излиза от заведението. Още стискаше телефона в едната си ръка.
— Хей! – чуха го те да вика отзад. – Хей, вие! Спрете!
Пендъргаст натисна педала за газта. Ролсът изпищя на обратния завой и се понесе по посока на Корт стрийт и магистралата.
Той погледна към Д’Агоста.
— Браво, скъпи ми Винсънт. – И този път усмивката му не беше призрачна – беше искрена.
37.
Завиха по Александър драйв, после взеха безплатната автострада към междущатско шосе 10 и моста „Хорас Уилкинсън“. Д’Агоста се отпусна доволно в седалката си. Широката Мисисипи се вълнуваше долу под тях, мрачна под оловното небе.
— Смяташ, ли че е това? – попита Д’Агоста. – „Черната рамка“?
— Абсолютно.
От моста навлязоха в истинския Батон Руж. Беше в средата на следобеда и трафикът беше умерен. Пелени от дъжд обливаха предното стъкло, а по покрива трополяха тежки капки. Пътуващите на юг коли изоставаха една по една след тях. Отминаха изхода за прехвърляне на междущатско шосе 12, когато Д’Агоста се размърда неспокойно. Не искаше да таи излишни надежди. Но може би – само може би – това означаваше, че може да види Лора Хейуърд много по-скоро, отколкото предполагаше. Разговорите с нея всяка нощ помагаха, разбира се, но не заместваха…
— Винсънт – каза Пендъргаст. – Погледни в огледалото за обратно виждане, ако обичаш.
Д’Агоста го направи. В началото не видя нищо необичайно в редицата от коли зад тях. Но после, когато Пендъргаст смени платната, забеляза друга кола – четири, може би пет коли след тях – да прави същото. Беше последен модел седан, тъмносин или черен; заради дъжда беше трудно да се каже.
Пендъргаст леко ускори, отмина няколко коли, после се върна в първоначалното платно. Минута или две по-късно тъмният седан направи същото.
— Виждам го – промърмори Д’Агоста.
Продължиха така известно време. Колата не се откъсваше от тях, стараеше се да не се забелязва прекалено.
— Мислиш ли, че е мениджърът? – попита Д’Агоста. – Мистър Бона?
Пендъргаст поклати глава.
— Този приятел тук ни следваше още от тази сутрин.
— Какво ще правим?
— Ще изчакам да стигнем покрайнините на града. Тогава ще видим. Локалните пътища могат да се окажат полезни.
Минаха покрай Мола на Луизиана, покрай няколко парка и кънтри клубове. Градският пейзаж отстъпи на разпръснато застроени предградия и накрая премина в ниви. Д’Агоста извади Глока си и вкара един патрон в цевта.
— Запази го като последно средство – каза Пендъргаст. – Не можем да рискуваме да повредим картината.
А да повредим себе си? – помисли си Д’Агоста. Той погледна в огледалото за обратно виждане, но не можа да види тъмния седан. Бяха отминали изхода за Соренто, трафикът продължи да изтънява.
— Ще го сгащим ли? – попита Д’Агоста.