— Предпочитам да го пуснем – отвърна Пендъргаст. – Ще се изненадаш на какво е способен един стар ролс.
— Да, вярно…
Пендъргаст натисна педала за газта и завъртя рязко волана надясно. Ролсът се изстреля напред, забележителна реакция за толкова голяма кола, после пресече две платна на трафика и взе завоя на изхода, без да намалява скоростта.
Д’Агоста се наклони към пасажерската врата. Погледна в огледалото за обратно виждане отново и видя, че „опашката“ им ги е последвала, засичайки един камион, и сега се носи по разклонението за изхода след тях.
Достигайки основата на наклона, Пендъргаст профуча покрай знака за спиране и мина на шосе 22 с изскърцване на гуми, като задницата на колата занесе под ъгъл от сто и двайсет градуса. С ловко завъртане Пендъргаст премина в правилната лента и после отново натисна газта. Тежката кола се отскубна напред, задминавайки един бояджийски ван, един буик и транспортиращ раци камион. Отзад ги сподири сърдит хор от клаксони.
Д’Агоста погледна през рамо. Седанът ги настигаше, изоставяйки всеки опит за прикриване.
— Продължава да се приближава – каза той.
Пендъргаст кимна.
Като ускориха още, те пресякоха малък търговски район – на три пресечки от магазини за селскостопански инструменти и железарски стоки, отминавайки ги като малки спирки. Напред редица от крушки маркираше пресечката на шосе 22 с магистралата за летището. В момента я пресичаха няколко превозни средства, задните им светлини образуваха вълнообразни плътни потоци. Те прелетяха над железопътни релси, ролсът за миг се отдели от земята и се озова до кръстовището. В този момент светофарът светна жълто, а след това – червено.
— Исусе – промърмори Д’Агоста, като се хвана по-здраво за дръжката на пасажерската врата.
Като включи фаровете и натисна клаксона, Пендъргаст се вряза в една лента между колите отпред и насрещния трафик. Надигна се нов хор от клаксони, когато профучаха през хлъзгавото от дъжда кръстовище, избягвайки на косъм един автовоз, който тъкмо влизаше в кръстовището. Пендъргаст не отлепяше крака си от педала за газта и стрелката сега трептеше отвъд стотното деление.
— Може би трябва да спрем и да пресрещнем приятелчето – каза Д’Агоста. – Да го попитаме за кого работи.
— Колко скучно. Освен това знаем за кого работи.
Те профучаха покрай една кола, после покрай втора и трета, отминавайки ги като неподвижни размазани петна на пътя. Сега трафикът бе останал зад тях и пътят напред бе празен. Къщи, търговски сгради и тъжно изглеждащи гостилници или бакалии отстъпиха, когато навлязоха в блатистите равнини. Група миртови дървета, мрачни пазители под тъмносивото небе, отминаха бързо. Чистачките на предното стъкло извършваха равномерните си движения. Д’Агоста си позволи да отхлаби хватката около дръжката над вратата и да се отпусне малко.
Той погледна отново през рамото си. Всичко беше чисто.
Не – не, не беше. Измежду неясните силуети на колите зад тях се открояваше една. Беше тъмният седан, далече назад, но бързо ги настигаше.
— По дяволите! – изруга Д’Агоста. – Минал е през онова кръстовище. Упорито копеле.
— Притежаваме онова, което той иска – каза Пендъргаст.
— Няма друга причина, която да го кара да ни гони.
Пътят се стесни и те навлязоха по-дълбоко в мочурливите равнини. Д’Агоста продължи да следи какво става зад тях, докато преодоляваха един дълъг, ужасен завой. Когато седанът изскочи зад извивката и високите папури, той усети, че колата забавя.
— Сега е моментът да… – започна той.
Внезапно ролсът сви рязко на една страна. Като едва не падна отзад, Д’Агоста се помъчи да се намести отново на седалката. Бяха отбили и се носеха по тесен, изровен път, който се виеше в гъстото мочурище. Една мръсна, нащърбена табелка съобщаваше:
„БЛАТИСТ ПРИРОДЕН РЕЗЕРВАТ – САМО ЗА СЛУЖЕБНИ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА!“
Колата подскачаше рязко от едната на другата страна, докато преодоляваха калния участък. В един момент Д’Агоста беше изхвърлен към вратата; в следващия излиташе от седалката си и единственото, което го пазеше да не блъсне главата си в тавана, беше предпазният колан. Още една минута, помисли си той мрачно, и ще разбием и двете оси. Осмели се да хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, но пътеката беше толкова лъкатушна, че не позволяваше да се види на повече от сто ярда зад тях.
Напред служебният път се стесни още и се разклони. Много по-тесни и по-неравни пътеки тръгваха от него и вървяха право напред, отстрани на блатисто езеро, отстрани на което беше опъната верига от стоманени брънки, маркирана от знак: