После настъпи ужасен безпорядък – пламък и шум, които този път донесоха забрава.
39.
Ню Йорк сити
Беше седем и петнайсет сутринта, но петнайсети отдел „Убийства“ работеше здраво, бяха регистрирани няколкото предумишлени и непредумишлени убийства от изминалата нощ и сега отделът се бе събрал в зоната за отдих да обсъдят напредъка по отворените случаи. Капитан Лора Хейуърд седеше зад бюрото си и довършваше един необичайно изчерпателен месечен отчет за комисаря. Бедният човек беше нов в службата – бяха го изтеглили от Тексас – и Хейуърд знаеше, че той би оценил малко бюрократична помощ.
Тя завърши рапорта, запази го, после отпи от кафето си. Беше почти изстинало: тя беше в офиса отпреди повече от час. Тъкмо оставяше чашата, когато телефонът й звънна. Беше личният й телефон, не служебният, и само няколко души знаеха номера: майка й, сестра й, адвокатът на семейството й – и Винсънт Д’Агоста.
Извади апаратчето от джоба на сакото си и погледна дисплея. Педантична към протокола, тя обикновено не вдигаше през работно време. Този път, обаче, затвори вратата на офиса си и се обади.
— Ало?
— Лора – долетя гласът на Д’Агоста. – Аз съм.
— Вини? Наред ли е всичко? Разтревожих се, когато миналата нощ не се обади.
— Всичко е наред и съжалявам, че така се получи. Само че нещата са малко… напрегнати.
Тя се облегна в стола си.
— Кажи какво има.
Настъпи пауза.
— Ами, намерихме „Черната рамка“.
— Картината, която търсехте?
— Да. Или поне така мисля.
Той не звучеше много въодушевено. По-скоро – раздразнено.
— Как я намерихте?
— Беше скрита зад стената на едно мазе на закусвалня, ще повярваш ли?
— Тогава как успяхте да я вземете?
Друга пауза.
— Разбихме го.
— Влезли сте с взлом?
— Аха.
В ума й звъннаха предупредителни камбанки.
— Какво сте направили? Промъкнали сте се вътре след работно време?
— Не. Направихме го вчера следобед.
— Продължавай.
— Пендъргаст го планира. Отидохме там, като се представихме за инспектори и Пендъргаст…
— Промених си мнението. Не искам да слушам нищо повече за това. Спести си подробностите и казвай какво стана, след като взехте картината.
— Ами, точно затова не можах да ти се обадя, както правя обикновено. След като напуснахме Батон Руж, забелязахме, че ни следят. Преследваха ни през мочурищата и езерата на…
— О, Вини! Спри за момент. Моля те. – Точно от това се беше страхувала. – Мислех, че ми обеща да се грижиш за себе си, а не да се поддаваш на глупостите на Пендъргаст.
— Знам, Лора. Не съм го забравил. – Следваща пауза. – След като знаех колко близо сме до картината, наистина близо, имах чувството, че мога да направя почти всичко – ако това ще помогне за разрешаването на загадката, за да се върна при теб.
Тя въздъхна и поклати глава.
— Какво се случи после?
— Отървахме се от опашката. Върнахме се в полунощ в „Пенумбра“. Занесохме дървения сандък, който бяхме взели, в библиотеката и го сложихме на една маса. Пендъргаст беше невероятно нервен. Вместо да отворим проклетия сандък с железен лост, трябваше да използваме онези малки инструменти, които направо те правят кривоглед. Картината сигурно е била изложена на пара в някакъв момент, защото гърбът й беше залепнал към дървото и отне доста време, докато го освободим.
— Но беше „Черната рамка“, нали?
— Беше в черна рамка, да. Но платното беше покрито с мухъл и толкова мръсно, че нищо не можеше да се различи. Пендъргаст взе някакви тампони, четки и куп разтворители и почистващи препарати, и започна да сваля мръсотията – не ми даде да я докосна. След може би петнайсет минути успя да изчисти малка част от платното и тогава…
— Какво?
— Направо замръзна. Преди да разбера какво става, той ме избута от библиотеката и заключи вратата.
— Просто така?
— Просто така. Останах да стоя в коридора. Не можах дори да погледна картината.
— Казвам ти, този човек не е с всичкия си.
— Признавам, има си своите странности. Това беше в три след полунощ, така че си помислих, да върви по дяволите, и отидох да спя. Събудих се на сутринта. Той още беше там, продължаваше да работи.
Хейуърд усети, че започва да се ядосва.
— Типичният Пендъргаст. Вини, той не ти е приятел.
Тя чу Д’Агоста да въздиша.
— Напомнях си, че все пак разследваме смъртта на неговата съпруга, че за него това трябва да е голям шок… А той ми е приятел, дори и да го показва по своя странен начин. – Лейтенантът направи пауза. – Нещо ново за Констанс Грийн?