— Задържана е в затворническото крило на болница „Белвю“. Разпитах я. Продължава да поддържа, че е изхвърлила бебето си в океана.
— Каза ли защо?
— Да. Каза, че било дявал. Точно като баща си.
— Исусе. Знаех, че е луда, но не и до такава степен.
— Как прие Пендъргаст новината?
— Трудно е да се каже – както всичко, свързано с Пендъргаст. На повърхността сякаш почти не го засегна.
Последва кратка тишина. Хейуърд се запита дали да не го притисне да се прибере вкъщи, но осъзна, че не иска да го обременява още повече.
— Има и нещо друго – каза Д’Агоста.
— Какво?
— Помниш ли типа, за когото ти казах – Блеклетър? Предишният шеф на Хелън Пендъргаст в „Доктори с крила“?
— Какво за него?
— Бил е убит в къщата си онази нощ. Два дванайсеткалиброви куршума, право в целта, минали са през него.
— Господи…
— И това не е всичко. Джон Бласт, зализаният тип от Сарасота, другият, който се е интересувал от „Черната рамка“… Предположих, че той ни е преследвал. Но току-що чух новината – също е бил застрелян, вчера, не много след като пипнахме картината. И познай какво: отново дванайсеткалиброви куршуми.
— Някаква идея какво става?
— Когато чух, че Блеклетър е бил застрелян, предположих, че зад това стои Бласт. Но сега и Бласт е мъртъв.
— Можеш да благодариш за това на Пендъргаст. Бедите винаги вървят след него.
— Изчакай една секунда. – Настъпи тишина и след малко гласът на Д’Агоста се върна. – Пендъргаст е. Чука на вратата. Казва, че картината е чиста и че иска мнението ми. Обичам те, Лора. Ще ти се обадя тази нощ.
И той изчезна.
40.
Имението „Пенумбра“
Когато Д’Агоста отвори вратата, Пендъргаст стоеше в застлания с елегантни килими коридор, с ръце на гърба. Още беше облечен в карираната работна риза и дънки от набега им в Порт Алън.
— Много съжалявам, Винсънт – каза той. – Моля те да ми простиш онова, което сигурно ти се е сторило като върховна проява на грубост и незачитане от моя страна.
Д’Агоста не отговори.
— Може би нещата ще станат по-ясни, когато видиш картината. Ако не възразяваш…? – И той посочи към стълбището.
Д’Агоста излезе и го последва по коридора нататък.
— Бласт е мъртъв – каза той. — Застрелян със същия вид оръжие, с което е убит Блеклетър.
Пендъргаст спря по средата на крачката.
— Застрелян, казваш? – След което тръгна отново – но много по-бавно.
Вратата на библиотеката стоеше отворена и от нея към коридора се изливаше жълта светлина. Пендъргаст мълчаливо поведе към стъпалата и прекрачи през сводестата врата. Картината стоеше в центъра на стаята върху триножник. Беше покрита с тежко кадифено покривало.
— Застани тук, пред платното – каза Пендъргаст. – Имам нужда от откровеното ти мнение.
Д’Агоста се изправи пред статива.
Пендъргаст отстъпи встрани, хвана покривката и я махна от картината.
Д’Агоста погледна и се смая. На картината не беше нарисуван папагал Каролина, не беше дори птица или природен сюжет. Вместо това тя изобразяваше жена на средна възраст, гола, мършава, лежаща на болнично легло. Сноп хладна светлина се спускаше надолу от малък прозорец високо в стената зад нея. Краката й бяха кръстосани в глезените, а ръцете – сгънати върху гърдите, почти в поза на труп. Ребрата изпъкваха под кожата с цвят на пергамент, тя очевидно беше болна и, може би, не напълно нормална. И все пак имаше нещо неприятно приканващо в нея. Върху малка чамова маса стоеше кана с вода, а отстрани до леглото лежаха някакви дрехи. Черната й коса беше разстлана по възглавница от груб лен. Боядисаните стени; задоволената, суха плът; тъканта на чаршафите; дори прашинките във въздуха бяха добросъвестно забелязани, предадени с безмилостна яснота и увереност — пестеливо, чисто и тъжно. Макар Д’Агоста да не беше експерт, картината го порази с огромното си дълбоко въздействие.
— Винсънт? – попита го тихо Пендъргаст.
Д’Агоста се приближи, прокара пръстите на ръката си по черната рамка на картината.
— Не знам какво да мисля – каза той.
— Наистина. – Пендъргаст се поколеба. – Когато започнах да я почиствам, това беше първото нещо, което се показа. – И той посочи очите на жената, които гледаха от повърхността на картината към зрителя. – След като видях това, осъзнах, че всичките ни предположения са били погрешни. Нуждаех се от време, сам, да изчистя останалото. Не исках да гледаш как я разкривам сантиметър по сантиметър: исках да видиш цялата картина, наведнъж. Трябваше ми свежо, непосредствено мнение. Затова те накарах да си излезеш толкова рязко. Още веднъж, моите извинения.