— Това е поразително. Но… сигурен ли си, че е от Одюбон?
Пендъргаст посочи към ъгъла, където Д’Агоста видя неясен подпис. След това той посочи мълчаливо към друг, тъмен ъгъл от боядисаната стая – където се беше свила една мишка, сякаш чакаше.
— Подписът е автентичен, но главното: никой, освен Одюбон не би могъл да нарисува тази мишка. И съм сигурен, че е била рисувана от натура – в санаториума. Прекалено добре, наблюдавана, за да не е истинска.
Д’Агоста кимна бавно.
— Бях сигурен, че ще е папагал Каролина. Каква връзка има с всичко някаква гола жена?
Пендъргаст само разтвори белите си ръце и Д’Агоста съзря неудовлетворението в очите му. Като се извърна от статива, агентът каза:
— Погледни това, Винсънт, ако обичаш. – Върху една маса за хранене бяха пръснати множество репродукции, литографии и акварели. От лявата страна бяха подредени различни скици на животни, птици, насекоми, натюрморти, моментни портрети на хора. Най-отгоре лежеше нарисувана с водни бои мишка. Разстояние разделяше рисунките, сложени отдясно. Те представляваха почти изцяло птици, толкова прилични на живи и подробни, че изглеждаха готови да излетят от хартията; имаше също така и бозайници, както и горски сцени.
— Забелязваш ли разлика?
— Разбира се. Нещата от лявата страна са провал. От дясната – ами, това е направо красиво.
— Взех тези от папките на прапрадядо ми – каза Пендъргаст. – Тези – той посочи към грубите скици от ляво – са му били дадени от Одюбон, когато е живеел в къщата на Дофин стрийт през 1821-ва, точно преди да се разболее. Ето как е рисувал Одюбон, преди да влезе в санаториума „Мьоз Сен Клер“. – Той се обърна към работите, които лежаха от дясно. – А ето как е рисувал по-късно. След като е излязъл от санаториума. Съзираш ли гатанката?
Д’Агоста продължаваше да се взира прехласнат в картината с черна рамка.
— Той се е усъвършенствал – каза. – Така правят художниците. Каква гатанка има тук?
Пендъргаст поклати глава.
— Усъвършенствал? Не, Винсънт, това е трансформация. Никой не се усъвършенства толкова много. Тези ранни скици са слаби. Те са занаятчийски, буквални, несръчни. В тях няма нищо, Винсънт, нищо, което да показва и най-слабата искрица на художнически талант.
Д’Агоста трябваше да се съгласи.
— Какво се е случило?
Пендъргаст огледа картината с бледите си очи, после бавно се върна до едно кресло, което беше сложил пред триножника, и седна пред „Черната рамка“.
— Тази жена явно е пациентка в санаториума. Може би д-р Торгенсон е бил влюбен в нея. Може би са имали някакви отношения. Това би обяснило защо толкова е държал на картината, дори когато затънал в най-дълбока нищета. Но то все още не обяснява защо Хелън така отчаяно се е интересувала от нея.
Д’Агоста обърна очи към жената, излегнала се – почти примирено – в обикновеното болнично легло.
— Допускаш, че може да е някаква роднина на Хелън? Някоя Естерхази?
— Мислих за това – отвърна Пендъргаст. – Но тогава защо това нейно натрапчиво търсене?
— Семейството й е напуснало Мейн в немилост – каза Д’Агоста. – Може би е имало някакво позорно петно във фамилната им история, което тази картина би могла да изчисти.
— Да, но защо? – Пендъргаст посочи към фигурата. – Бих си помислил, че такъв спорен образ по-скоро би очернил, вместо да излъска, семейното име. Най-малкото сега можем да разсъждаваме защо сюжетът на картината никога не е бил споменаван в пресата – той е толкова обезпокоителен и провокативен.
Настъпи кратка тишина.
— Защо Бласт я е искал толкова силно? – запита се гласно Д’Агоста. – Искам да кажа, това е просто картина. Защо е това търсене в продължение на години?
— На това поне е лесно да се отговори. Той е бил все пак Одюбон, смятал я е за своя по право. За него се е превърнала в идея-фикс – с времето преследването е станало нещо като самоцел. Предполагам, че е бил толкова удивен от сюжета, колкото сме ние. – Пендъргаст събра пръстите си в куличка и ги притисна към челото си.
Д’Агоста се взря в картината. Имаше нещо, някаква мисъл, която не бе съвсем осъзната. Картината се опитваше да му каже нещо. Продължи да я гледа.
После, съвсем внезапно, той осъзна какво беше.
— Тази картина – каза той. – Погледни. Прилича на онези акварели върху масата. Онези, които е рисувал по-късно.