Пендъргаст вдигна очи.
— Боя се, че не схващам.
— Ти сам го каза. Мишката на картината – очевидно е на Одюбон.
— Да, много прилична на тези, които е рисувал в „Живородените четириноги на Северна Америка“.
— Добре. А сега виж тази мишка в купчината от ранните му рисунки.
Пендъргаст бавно вдигна глава. Погледна картината и след това рисунките. После премести очи към Д’Агоста.
— Какво искаш да кажеш, Винсънт?
Д’Агоста посочи към масата за хранене.
— Онази ранна мишка. Никога не бих допуснал, че Одюбон я е рисувал. Същото се отнася и за останалите му ранни работи, натюрмортите и скиците. Никога не бих допуснал, че са на Одюбон.
— Точно това казах преди. В това се крие гатанката.
— Но не съм сигурен, че това е проблем.
Пендъргаст го погледна, в очите му просветна любопитство.
— Продължавай.
— Ами, имаме тези ранни, посредствени скици. Имаме тази жена. Какво се е случило във времето между тях?
Блясъкът в очите на Пендъргаст се засили.
— Това, което се е случило, е болестта.
Д’Агоста кимна.
— Именно. Болестта го е променила. Какъв друг отговор има?
— Блестящо, скъпи ми Винсънт! – Пендъргаст плесна облегалките на креслото си и се изправи на крака, след което закрачи из стаята. – Докосването до смъртта, внезапният сблъсък със собствената тленност по някакъв начин го е променил. Това го е изпълнило със съзидателна енергия, това е бил трансформиращият момент в художническата му кариера.
— Вече допуснахме, че Хелън се е интересувала от сюжета на картината – каза Д’Агоста.
— Точно така. Но забрави ли какво каза Бласт? Хелън не е искала да притежава картината. Искала е само да я изследва. Искала е да се убеди кога е станала художническата трансформация в Одюбон. – Пендъргаст млъкна и забави крачка, докато накрая спря. Изглеждаше поразен, очите му се обърнаха сякаш навътре.
— Е – каза Д’Агоста. – Загадката е разрешена.
Сребристите очи се извиха към него.
— Не.
— Какво имаш предвид?
— Защо Хелън ще крие всичко това от мен?
Д’Агоста сви рамене.
— Може би е била объркана от начина, по който сте се запознали и те е излъгала благородно.
— Малка благородна лъжа? Не вярвам. Пазила го е в тайна по далеч по-важна причина. – Пендъргаст се върна отново в плюшеното кресло и загледа картината. – Покрий я.
Д’Агоста хвърли покривалото върху нея. Беше започнал да се тревожи. Пендъргаст не изглеждаше напълно с всичкия си.
Очите му бяха затворени. Тишината в библиотеката натежа, подсилена от тиктакането на един стар часовник в ъгъла. Д’Агоста седна; понякога беше по-добре да оставиш Пендъргаст да бъде Пендъргаст.
Очите бавно се отвориха.
— Гледали сме на този проблем по напълно погрешен начин от самото начало.
— И как така?
— Предполагахме, че Хелън се е интересувала от Одюбон-художника.
— Добре де! Че от какво друго?
— Интересувала се е от Одюбон-пациента.
— Пациент?
Бавно кимване.
— Това беше страстта на Хелън. Медицинските изследвания.
— Тогава защо е търсила картината?
— Защото я е нарисувал непосредствено след възстановяването си. Искала е да потвърди някаква своя теория.
— И каква е тази теория?
— Скъпи ми Винсънт, знаем ли от каква точно болест е страдал Одюбон?
— Не.
— Именно. Но тази болест е ключът към всичко! Хелън е искала да научи за самата болест. Какво е причинила на Одюбон. Защото очевидно е превърнала един напълно посредствен художник в гений. Знаела е, че нещо го е променило – затова е отишла в Ню Мадрид, където Одюбон е бил по време на земетресението: проучвала е надлъж и на шир, за да разбере този агент на промяна. И когато се е натъкнала на болестта му, е знаела, че изследването й е завършено. Искала е да види картината, само за да потвърди теорията си: че Одюбоновата болест е причинила нещо на мозъка му. Че е имала неврологични ефекти. Удивителни неврологични ефекти!
— О, тук вече ме изгуби напълно.
Пендъргаст скочи на крака.
— Затова го е скрила от мен. Защото е било потенциално изключително ценно, подлежащо на патентоване фармацевтично откритие. И не е имало нищо общо с нашите лични отношения. – С внезапно, импулсивно движение той хвана Д’Агоста за двете ръце. – А аз още щях да се препъвам в мрака, скъпи ми Винсънт – ако не беше твоят изблик на гениалност.
— Е, аз не бих отишъл чак толкова далече, че да кажа…
Отпускайки хватката, Пендъргаст се обърна и тръгна бързо към вратата на библиотеката.