— Хайде – няма време за губене.
— Къде отиваме? – попита Д’Агоста, бързайки да го настигне; още се опитваше да свърже брънките на Пендъргастовата логика.
— Да потвърдим подозренията ти – и да научим веднъж завинаги какво трябва да означава всичко това.
41.
Стрелецът промени позиция в шарената сянка и отпи няколко големи глътки от камуфлажната манерка. Притисна кожената лента за попиване на потта около китката си първо към едното, после към другото си слепоочие. Движенията му бяха бавни, методични, напълно скрити в лабиринта от храсти.
Наистина не беше нужно да е чак толкова предпазлив. Нямаше никакъв начин мишената да го види. Само че годините ловуване на друг вид плячка – четирикрака, понякога плаха, понякога необикновено бдителна – го бяха научили да проявява изключително внимание.
Това беше идеално скривалище, голям дъбов капан, покрит изцяло с испански мъх, който се стелеше на вълни, оставяйки само малки пролуки, през една, от които той промуши дулото на тактическата си пушка Ремингтън 40-XS. Беше идеално най-вече защото беше естествено: един от резултатите на урагана Катрина, все още виждащи се навсякъде в околните гори и мочурища. Толкова много, че преставаш да ги забелязваш.
Точно на това разчиташе стрелецът.
Цевта на оръжието му се подаваше на не повече от два сантиметра и половина извън скривалището. Той беше изцяло в сянката, самата цев беше обвита в специален черен неотразяващ полимер, а мишената му щеше да излезе под блясъка на сутрешното слънце. Пушката нямаше да бъде забелязана дори когато стреляше: благодарение на заглушителя в края на дулото.
Колата, взет под наем пикап Нисан 4x4 със сгъваемо легло, опираше със задницата си в скривалището; той използваше леглото като платформа за стрелба, лежейки вътре със спуснато покривало на каросерията. Предната част беше обърната към стар път, който водеше на изток. Дори ако някой го видеше и тръгнеше да го преследва, за по-малко от трийсет секунди щеше да се прехвърли в купето, да запали двигателя и да отпраши по пътя. Магистралата и безопасността бяха само на две мили.
Не беше сигурен колко време ще трябва да чака – можеше да са десет минути, а можеше да са и десет часа, – но това нямаше значение. Той беше мотивиран. Всъщност, мотивиран като никога в живота си. Не, не беше съвсем истина: бивал е веднъж, отдавна.
Утринта беше мъглива и натежала от роса, а в мрака на скривалището въздухът беше застоял и неподвижен. Още по-добре. Той отново попи слепоочията си. Насекомите бръмчаха сънливо и той можеше да чуе раздразненото цвърчене и кряскане на полевките. Сигурно имаха гнездо наблизо: изглежда проклетите гризачи бяха навсякъде в блатистите равнини напоследък, лакоми като лабораторни зайци и почти толкова питомни.
Той отпи нова глътка вода, провери втори път оръжието си. Двуцевката беше добре закрепена и заключена. Освободи затвора; увери се, че .308 Уинчестър е нагласен добре; перна лостчето обратно. Като повечето встрастени стрелци, предпочиташе стабилността и точността на неавтоматичното оръжие; имаше три допълнителни патрона в пълнителя, за всеки случай, но смисълът от снайперистката система беше да постигнеш резултат с първия изстрел, и той не се канеше да ги използва.
Най-важен беше дългобойният оптичен прицел Леополд Марк 4 Ml. Погледна през него и го насочи първо към входната врата на плантаторската къща, после към покритата с чакъл пътека, след което и към самия Ролс ройс.
Седемстотин, може би седемстотин и петдесет ярда. Един изстрел, един убит.
Докато гледаше към голямата кола, усети, че сърцето му леко забързва. Прехвърли мислено плана в съзнанието си. Щеше да изчака, докато мишената седне зад волана и запали двигателя. Автомобилът щеше да тръгне по полукръглата алея, спирайки за момент, преди да завие към главния път. Точно тогава щеше да произведе изстрела.
Той легна абсолютно неподвижно, искайки сърцето му да се успокои. Не можеше да си позволи да се вълнува повече, нито пък щеше да позволи някаква емоция – нетърпение, гняв, страх – да го отвлича. Абсолютното спокойствие беше единственият отговор. Беше му свършило добра работа преди, в пасището и в равнината, при далеч по-опасни условия от тези. Той задържа очите си прилепени към прицела, отпуснал леко пръст върху предпазителя на спусъка. Отново си напомни, че това беше задача. Най-добре щеше да е да гледа така на това. Да отхвърлеше тази последна работа от пътя си и щеше да е готов – този път веднъж завинаги…
Сякаш да награди силната му самодисциплина предната врата на плантаторската къща се отвори и от нея излезе един мъж. Той сдържа дъха си. Не беше неговата мишена, беше другият, ченгето. Бавно – толкова бавно, че сякаш не се движеше – пръстът му се премести от предпазителя на спусъка към самия спусък, който се нуждаеше само от погалване на перце, за да се задейства. Набитият мъж спря на широката веранда и огледа наоколо с известна предпазливост. Стрелецът не трепна: знаеше, че прикритието му е перфектно. Сега от мрака на къщата се показа и мишената му и двамата заедно се спуснаха от верандата по стъпалата към чакълестата алея. Стрелецът ги проследи с прицела и се съсредоточи върху черепа на мишената си. Не искаше да действа прибързано: имаше добър план, щеше да се придържа към него. Онези двамата се движеха бързо, явно отиваха някъде. Придържай се към плана.