Но все пак изпитваше дълбоко неудовлетворение. Беше въвлечен в много необичаен случай. Бе виждал неща, които малцина лекари бяха виждали; беше преглеждал изключителни представители на криминалната патология. Но никога преди не се бе сблъсквал с нещо подобно. Може би за първи път в професионалната си кариера той чувстваше, че не се е докоснал до същността на психиката на тази пациентка — ни най-малко.
Обикновено, при бюрокрация като тази, подобен факт нямаше голямо значение. Технически погледнато, работата му бе свършена. Но той се беше въздържал да направи окончателен извод, колебаейки се в оценката си, което му предоставяше възможност за друго интервю. И този път, реши той, искаше да има разговор. Просто нормален разговор между двама души – нищо повече, нищо по-малко.
Той зави на ъгъла и продължи нататък по безкрайния коридор. Шумовете, виковете, миризмите и звуците на охраняваното отделение едва стигаха до съзнанието му, докато размишляваше над мистерията на случая. Първо въпросът за идентичността на младата жена. Въпреки старателното търсене съдебните администратори не можаха да открият свидетелство за раждане, номер на социална осигуровка или други документални доказателства за нейното съществуване, освен няколко аристократични и умишлено двусмислени документа от института „Фийвършам“ в графство Пътнам. Британският паспорт, намерен в имуществото й, беше наистина достатъчен, но той бе получен посредством извънредно ловка измама, извършена от един нискостоящ чиновник в консулството в Бостън. Изглеждаше така, сякаш тя се е появила на земята напълно оформена, като Атина Палада, излизаща от челото на Зевс.
Докато стъпките му отекваха по дългия коридор, Фелдър се опита да не мисли прекалено много за това какво ще я пита. Там, където официалният разпит не беше пробил нейната непроницаемост, спонтанният разговор може би щеше да сполучи.
Той зави зад последния ъгъл, пристигайки в стаята за срещи. Един дежурен охранител отключи сивата метална врата с кръгло прозорче и го въведе в малка, пестеливо обзаведена, но не съвсем неприятна стая с няколко стола, масичка за кафе, няколко списания, лампа и едностранно огледало, покриващо едната стена.
Пациентката вече седеше до един полицай. Двамата станаха при влизането му.
— Добър ден, Констанс – каза Фелдър живо. – Офицер, можете да свалите белезниците й, моля.
— Трябва ми разрешителното, докторе.
Фелдър седна, отвори куфарчето си, извади разрешителното и го подаде на офицера. Мъжът го погледна, изсумтя одобрително, после стана и свали затворническите белезници, закачайки ги за колана си.
— Ще съм отвън, ако ви потрябвам. Само натиснете бутона.
— Благодаря.
Полицаят излезе и Фелдър насочи вниманието си към пациентката, Констанс Грийн. Тя стоеше предвзето пред него, със скръстени пред гърдите ръце, облечена в обикновен затворнически комбинезон. Той отново бе изумен от позата й и поразителния й поглед.
— Как сте, Констанс? Моля ви, седнете.
Тя седна.
— Добре съм, докторе. А вие как сте?
— Благодаря, добре. – Той се усмихна, облегна се назад и прехвърли крак връз крак. – Радвам се, че имаме възможност пак да поговорим. Има няколко неща, които ми се иска да обсъдим. Нищо официално, наистина. Какво ще кажете?
— Разбира се.
— Много добре. Надявам се да не изглеждам много любопитен. Може би бихте го нарекли склонност на професията ми. Както изглежда, не мога да се абстрахирам от това – дори когато работата ми е свършена. Казвате, че сте родена на Уотър стрийт.
Тя кимна.
— Вкъщи?
Следващо кимване.
Той се консултира с бележките си.
— Сестра ви се е казвала Мери Грийн. Брат ви се е казвал Джоузеф. Майка ви – Частити, баща ви – Хорас. Прав ли съм?
— Съвършено.
Съвършено. Речникът й беше толкова… странен.
— Кога сте родена?
— Не помня.
— Е, разбира се, че не бихте могли да помните, но сигурно знаете датата на раждането си?
— Боя се, че не я знам.
— Трябва да е било, ами-и-и… в края на осемдесетте?
Сянка на усмивка прекоси за миг лицето й, изчезвайки почти преди Фелдър да осъзнае, че се е появила.
— Струва ми се, че е било по-скоро в началото на седемдесетте.
— Но вие казвате, че сте само на двайсет и три години.
— Приблизително. Както споменах преди, не съм сигурна за точната си възраст.
Той прочисти гърлото си.