Отново никакъв отговор. Това явно беше някаква фантазия, не си струваше окуражаването, нито настояването.
Фелдър смени темата.
— Констанс, когато хвърлихте бебето си от борда, знаехте ли, че вършите престъпление?
— Естествено.
— Замислихте ли се за последиците?
— Да.
— Значи сте знаели, че е лошо да убивате бебето си.
— Напротив. Това беше не само правилното нещо, но и единствено правилното, което трябваше да се направи.
— Защо е било единствено правилното?
Въпросът бе последван от мълчание. С въздишка, и отново чувствайки се така, сякаш е хвърлял мрежа в тъмнината, д-р Джон Фелдър вдигна бележника си и стана.
— Благодаря ви, Констанс. Свършихме.
— Пак заповядайте, д-р Фелдър.
Той натисна бутона. Вратата се отвори мигновено и полицаят влезе.
— Свърших тук – каза той. После се обърна към Констанс Грийн и се чу да казва, почти против волята си: – Ще проведем още една сесия след няколко дни.
— За мен ще бъде удоволствие.
Докато Фелдър вървеше по дългия коридор на охраняваното отделение, той се запита дали първоначалното му заключение е било правилно. Тя бе душевно болна, разбира се, но беше ли наистина ненормална – юридически ненормална? Ако човек отделеше от нея всичко разумно, всичко предвидимо, всичко, което е нормално в един човек – какво оставаше? Нищо.
Точно както нейната идентичност. Нищо.
43.
Батон Руж
Лора Хейуърд крачеше по коридора на втория етаж на болницата Батон Руж Дженеръл със съзнателно равномерни крачки. Държеше всичко под контрол – дишането си, изражението на лицето, езика на тялото си. Всичко. Преди да тръгне от Ню Йорк се беше облякла грижливо в джинси и тениска, беше спуснала косата си, изоставяйки униформата. Беше тук като обикновен гражданин: ни повече, ни по-малко.
Доктори, сестри и персонал минаваха забързано, докато тя продължаваше да крачи, към двете двойни врати, които водеха към хирургията. Тя мина през тях, поддържайки преднамерено бавен ход. Рецепцията се намираше от дясната й страна, но тя я отмина, игнорирайки любезното: „Мога ли да ви помогна?“ от сестрата. Насочи се право напред – към чакалнята – и там видя една самотна фигура да седи в отсрещния край; фигурата се надигна сега от мястото си и пристъпи към нея с мрачно лице и протегнати напред ръце.
Тя тръгна към него и с едно плавно движение вдигна дясната си ръка да го зашлеви, отдръпна я обратно и му изсъска през зъби:
— Нещастник!
Той залитна назад, но не направи опит да се защити. Тя го нападна отново:
— Егоистичен, арогантен нещастник! Не ти беше достатъчно, че съсипа кариерата му. А сега го и уби, ти, кучи син такъв!
Тя се дръпна и се завъртя към него за трети път, но този път той хвана ръката й като в менгеме и я обърна към себе си нежно – но твърдо – приковавайки я. Тя направи усилие да се освободи. След това, така бързо, както нерядко се случва, тя усети целия гняв, цялата омраза да се сгромолясват в нея. Отпусна се в ръцете му, напълно безсилна. Той й помогна да седне. С някаква част на съзнанието си тя смътно долавяше суматохата, звука от тичащи стъпки, виковете. Погледна нагоре и се видя заобиколена от трима охранители, които й крещяха различни противоречиви въпроси и команди, а сестрата от рецепцията стоеше зад тях с ръка върху устата.
Пендъргаст се изправи, извади значката си и я вдигна към тях.
— Аз ще се погрижа. Няма причина за безпокойство.
— Но тук е имало нападение – каза един от охранителите. – Сър, вие кървите.
Пендъргаст направи враждебна крачка напред.
— Ще се справя с това, офицер. Благодаря на всички ви за бързата реакция и ви желая приятна вечер.
След няколко мига на объркване охраната си тръгна, но един от тях остана и зае позиция до вратата на чакалнята със скръстени пред гърдите ръце, да гледа строго и подозрително Хейуърд.
Пендъргаст седна до Лора.
— От няколко часа е в хирургичното. Разбирам, че е много сериозно. Помолих ги да ме уведомят за състоянието му веднага щом стигнат до нещо… а, ето един хирург.
В чакалнята влезе лекар с мрачно лице. Той премести очи от Хейуърд към Пендъргаст, чието лице кървеше, но не направи коментар.
— Специален агент Пендъргаст?
— Да. А това е капитан Хейуърд, НПУ, близка приятелка на пациента. Можете да говорите спокойно пред двама ни.
— Разбирам. – Хирургът кимна, консултира се с клипборда в ръката си. – Куршумът е влязъл под ъгъл отзад и е закачил сърцето, преди да се забие в обратната страна на реброто.