— Сърцето? – попита Хейуърд, мъчейки се да разбере, да подреди мислите си.
— Освен другите неща, куршумът е разкъсал клапата на аортата, блокирайки също така кръвния приток към част от сърцето. В момента се опитваме да оправим клапата, за да продължи сърцето да работи.
— Какви са шансовете… да оцелее? – попита тя.
Хирургът се поколеба.
— Всеки случай е различен. Добрата новина е, че пациентът не е изгубил много кръв. Ако куршумът е бил дори с милиметър по-близо, можел е да пробие аортата. Нанесъл е, обаче, сериозни поражения върху сърцето. Ако операцията мине успешно, той има отлични шансове напълно да се възстанови.
— Вижте – каза Хейуръд, – аз съм полицай. Не е нужно да ме залъгвате. Искам да знам каква е истината.
Хирургът я погледна с бледи, уморени очи.
— Това е трудна и сложна процедура. Екип от най-добрите хирурзи в Луизиана работят в момента, докато с вас разговаряме. Но дори и при най-добри обстоятелства, здрав пациент, без усложнения… ами, често се случва да не издържи. То е като да се опиташ да поправиш двигател на кола, докато той работи.
— Често? – Тя усети, че внезапно й прилошава. – Какво искате да кажете?
— Не знам да е правена някаква статистика, но най-добрите ми предположения като хирург за успешен изход биха били пет процента… или по-малко.
Думите му бяха последвани от дълга тишина. Пет процента ши по-малко.
— А сърдечна трансплантация?
— Ако разполагахме със сърце и всичко съвпадаше и беше готово, това би била възможност. Но не разполагаме.
Хейуърд потърси опипом облегалките на стола и се отпусна в него.
— Има ли господин Д’Агоста някакви роднини, които трябва да бъдат уведомени?
Известно време Хейуърд не отговори. После каза:
— Бивша съпруга и син… в Канада. Няма други. И това е лейтенант Д’Агоста.
— Моите извинения. А сега, простете, но трябва да се връщам в операционната. Операцията ще продължи още най-малко осем часа – ако всичко върви добре. Можете да останете тук, но се съмнявам, че ще има някакви други новини до края.
Хейуърд кимна неопределено. Не можеше да проумее всичко това. Сякаш бе изгубила цялата си способност да разсъждава.
Тя усети лекото докосване на хирурга по рамото си.
— Може ли да попитам дали лейтенантът е религиозен?
Тя се опита да се фокусира над въпроса и накрая кимна.
— Католик.
— Искате ли да помоля болничния свещеник да дойде?
— Свещеник? – Тя погледна Пендъргаст, несигурна какво да отговори.
— Да – каза Пендъргаст, – много бихме искали свещеникът да дойде. Бихме искали да говорим с него. И, моля ви, кажете му да бъде подготвен да му даде причастие, предвид обстоятелствата.
Откъм доктора се чу леко бибипкане и той с автоматизирано движение смъкна ръка, откачи пейджъра от колана си и го погледна. В същото време радиоуредбата се включи и по нея прозвуча мек женски глас:
— Код синьо, операционна две-едно. Код синьо. Кодов екип в операционна две-едно.
— Извинете – каза хирургът с надигащо се нетърпение в гласа, – но сега трябва да вървя.
44.
Радиоуредбата прозвънна, после утихна. Хейуърд седеше на предишното си място, внезапно замръзнала. Мозъкът й беше замаян. Тя не можеше да се застави да погледне Пендъргаст, сестрата, и беше забила очи в пода. Единственото, за което можеше да мисли, беше изражението в очите на хирурга и как той се беше отдалечил бързо.
Няколко минути по-късно дойде един свещеник с черна чанта, самият той приличащ на доктор, дребен мъж с бяла коса и грижливо подстригана брада. Изгледа я, после се обърна към Пендъргаст с ясните си, прилични на птичи, очи.
— Аз съм отец Бел. – Остави долу чантата си и протегна малката си ръка. Хейуърд я пое, но вместо да се ръкуват, отецът я задържа успокоително. – А вие сте…?
— Капитан Хейуърд. Лора Хейуърд. Аз съм… близка приятелка на лейтенант Д’Агоста.
Веждите му леко се вдигнаха.
— Значи сте полицай?
— НПУ.
— По служебна линия ли е нараняването?
Хейуърд се поколеба и Пендъргаст се намеси:
— В известен смисъл. Аз съм специален агент Пендъргаст, от ФБР, колеги сме с лейтенанта.
Кратко кимване и ръкостискане.
— Тук съм да дам причастие на лейтенант Д’Агоста, онова, което ние наричаме Помазване на болния.
— Помазване на болния – повтори като ехо Лора.
— Някога се е наричало Последно причастие, но това винаги е бил неприятен и неточен термин. Виждате ли, това е причестяване за живия, а не за умрелия и това причастие е лечебно. – Гласът му беше ясен и мелодичен.