Хейуръд наклони глава и преглътна.
— Надявам се не възразявате, че ви обяснявам това по-дробно. Присъствието ми понякога може да е обезпокоително. Хората си мислят, че ме викат единствено, когато се очаква някой да умре, а случаят не е такъв.
Макар че не беше католичка, Хейуърд намери прямотата му за уместна.
— Този код, за който току-що чухме. – Тя направи пауза. – Означава ли това…?
— С лейтенанта се занимава отличен екип от лекари. Ако има начин да го измъкнат от това, те ще го намерят. Ако ли не, тогава Господ ще го направи. А сега, смята ли някой от вас, че лейтенантът може поради някаква причина да не иска да получи причастие?
— Да ви кажа истината, той никога не е бил особено ревностен католик… – Лора се поколеба. Не можеше да си спомни кога за последен път Вини е ходил на църква. Но идеята свещеникът да е тук изглеждаше успокояваща и тя усети, че той го е оценил. – Смятам, че Вини би се съгласил.
— Много добре. – Свещеникът стисна ръката й. – Има ли нещо, което мога да направя за някого от вас? Уговорки? Телефонни обаждания? – Той направи пауза. – Изповед? Имаме параклис тук, в болницата.
— Не, благодаря – каза Хейуърд. Тя погледна към Пендъргаст, но той не каза нищо.
Отец Бел им кимна, после вдигна черната си чанта и тръгна по коридора към административното крило с енергична и уверена крачка, може би дори с леко забързване.
Тя отпусна лице в ръцете си. Пет процента… или по-малко. Едно на двайсет. Краткото чувство за успокоение, което свещеникът бе донесъл с присъствието си, се стопи. По-добре щеше да е да свиква с идеята, че Вини няма да издържи. Беше толкова безсмислено, така да загубиш живота си. Той не бе навършил дори четирийсет и пет. Спомените избликнаха в съзнанието й, откъслечни, болезнени, лошите я измъчваха, а добрите – още повече.
Някъде на фона чу Пендъргаст да говори:
— Искам да знаете, ако нещата станат безнадеждни, че Винсънт не си е пропилял живота напразно.
Тя погледна през пръстите си надолу по празния коридор, където свещеникът беше изчезнал, без да отговори.
— Капитане. Полицаят рискува живота си всеки ден. Може да бъде убит по всяко време, навсякъде, за всичко. При избухване на семеен скандал или осуетяване на терористична атака. Всяка подобна смърт е благородна. А Винсънт се занимаваше с най-благородната работа: да се бори със злото. Усилията му бяха жизненоважни, абсолютно съдбоносни за разрешаване на това убийство.
Хейуърд не каза нищо. Съзнанието й се върна отново към обявената тревога. Това бе преди четвърт час. Може би, помисли си тя, свещеникът вече е закъснял.
45.
Саут Маунтин, Джорджия
Пътят се откъсна от гората и излезе на върха на планината. Джъдсън Естерхази спря на края на откритата поляна точно навреме, за да види как слънцето застава над обраслите с борове хълмове, заливайки мъгливата вечер с яркочервен блясък; далечно езеро блещукаше бяло-златно в гаснещата светлина.
Той спря, вдишвайки. Тъй наречената планина беше такава само на име, всъщност бе малко повече от обикновено възвишение. Самото било беше дълго и тясно като скала, обрасло с висока трева, с гранитна плешивина, върху която се издигаха останки от пожарна кула.
Естерхази се огледа. Билото беше празно. Той излезе измежду жълтите борове и тръгна по буренясалия пожарникарски път към кулата; най-после стигна под заплашителната й сянка. Облегна се върху една от ръждясалите метални подпори, бръкна в джоба си, извади лулата си и кесийка с тютюн. После бавно напълни лулата, натъпка тютюна с палец и миризмата на „Латакия“ се издигна към ноздрите му. Когато свърши, почисти няколкото паднали парченца от ръба, натисна за последен път, извади запалка от същия джоб, щракна и прокара пламъка над чашката й в серия бавни, плавни движения.
Синият дим се изви в дрезгавата светлина. Докато пушеше, Естерхази видя една фигура да се показва в далечния край на полето, откъм юг. Към върха на Саут Маунтин водеха няколко пътя, всеки идваше от различна посока.
Ароматът на скъпия тютюн, ободряващият ефект на никотина и успокояващият ритуал отпуснаха нервите му. Той не гледаше приближаването на фигурата, вместо това държеше фокусиран погледа си на запад, към оранжевото зарево над възвишенията, където слънцето стоеше само миг преди това. Не откъсна очи оттам, докато не чу съскащото движение на обувки през тревата, хрипкавото поемане на въздух. След това се обърна към мъжа – мъж, когото не беше виждал от десет години. Новодошлият изглеждаше малко по-различно, откакто го помнеше: с двойна брадичка, с поразредена коса, но все още със силно телосложение и мускулест. Беше обут в скъпи непромокаеми обувки и памучна карирана риза.