Над библиотеката легна тежка тишина. Най-накрая Пендъргаст отново се обърна към нея.
— Трябва да продължим оттам, където Винсънт и аз спряхме.
— „Ние“?
— Предполагам, че ще изпълните молбата на Винсънт. Имам нужда от компетентен партньор. А, доколкото си спомням, произхождате от този регион. Ще се справите добре, уверявам ви.
Дързостта му, покровителственото му отношение бяха изключително дразнещи. Тя знаеше повече от добре за Пендъргастовите необичайни разследващи техники, безгрижието, с което пренебрегваше правилата и процедурите, заобикалянето на закона. Намираше това за досадно, ако не и нетърпимо. Това би могло да навреди дори на кариерата й. Тя отвърна очи от настойчивия му поглед. Ако не беше този човек, Вини сега нямаше да лежи ранен в болница и с необходимост от нова сърдечна клапа.
В същото време Вини я беше помолил. Два пъти.
Тя осъзна, че вече е взела решение.
— Добре. Ще ви помогна. Заради Вини, не заради вас. Но… – Тя се поколеба. – Имам едно условие. И то не подлежи на обсъждане.
— Разбира се, капитане.
— Когато – ако! – открием човека, отговорен за смъртта на съпругата ви, трябва да ми обещаете да не го убивате.
Пендъргаст притихна.
— Осъзнавате, нали, че говорим за студенокръвния убиец на жена ми.
— Не вярвам във всевиждащото правосъдие. Прекалено много от вашите престъпници умират преди дори да са стигнали до съдебната зала. Този път ще позволим на правосъдието да си свърши работата.
Настъпи пауза.
— Това, за което ме молите, е трудно.
— Такава е цената на танца – каза Хейуърд просто.
Пендъргаст задържа погледа си върху нея дълго. И после – почти недоловимо – кимна.
48.
В слабо осветения гараж един мъж се сви зад колата, завита с бяло брезентово покривало. Беше седем вечерта и слънцето беше залязло. Въздухът миришеше на автомобилен лак, машинно масло и пръст. Като извади 9 милиметров полуавтоматичен пистолет „Берета“ от колана си, мъжът бързо извади пълнителя и отново провери дали е пълен. Пъхайки оръжието обратно в колана си, той разтвори и затвори ръце три пъти, като опъваше и стискаше пръсти. Мишената щеше да пристигне всеки момент. Потта се спусна надолу по тила на мъжа, а в бедрото му заподскача едно сухожилие, но той не забелязваше нищо – толкова концентриран беше в онова, което предстои.
Франк Хъдсън беше проучвал територията на имението „Пенумбра“ през изминалите два дни, запознавайки се с дейностите и навиците на мястото. Беше изненадан от това колко небрежна е охраната: един-единствен изкуфял, полусляп прислужник отваряше къщата сутрин и отново я затваряше вечерта по разписание с такава точност, че човек можеше да сверява часовника си по него. Входните врати оставаха затворени, но не заключени през деня, и явно никой не ги наблюдаваше. Старателно проучване показа, че няма следи от охранителни камери, алармени системи, сензори за движение или инфрачервени лъчи. Грохналата стара плантация беше толкова отдалечена от изровеното шосе, че Хъдсън нямаше защо да се тревожи от редовни полицейски патрули. В плантаторската къща имаше няколко души, освен мишената и прислужника: само една доста привлекателна жена със страхотна фигура, която той бе виждал няколко пъти.
Мишената на Хъдсън, мъжът на име Пендъргаст, беше единствената несиметричност в безвременния цикъл на плантация „Пенумбра“. Той идваше и тръгваше в най-непредсказуеми часове. Но Хъдсън беше наблюдавал достатъчно дълго, за да види началото на известна тенденция в идванията и тръгванията, и че всичко се върти около виното. Когато тътрещият се стар прислужник започнеше да приготвя вечеря и отваряше бутилка вино, това означаваше, че Пендъргаст ще си бъде вкъщи не по-късно от седем и половина вечерта. Ако икономът не отвореше вино, това означаваше, че Пендъргаст няма да вечеря вкъщи и ще се прибере много по-късно, ако изобщо го направеше.
Тази вечер на бюфета стоеше още неотворена бутилка вино, ясно видима през прозорците на трапезарията.
Хъдсън погледна часовника си. Прехвърли в ума си как ще действа. И изведнъж замръзна; чу отвън звука на гуми, които хрущяха по чакъла. Това беше. Той почака, дишането му стана плитко. Колата спря пред гаража и двигателят затихна. Хлопна се врата, последвана от звук на стъпки. Гаражните врати се отвориха, първо едната, после другата – те не бяха автоматични – и стъпките се върнаха към колата. Двигателят измърка леко. Предницата на Ролса влезе в гаража, фаровете за миг изпълниха пространството, заслепявайки го. Малко по-късно угаснаха, двигателят спря и гаражът отново стана тъмен.