Той примигна, изчаквайки очите му да се адаптират. Ръката му се допираше до дръжката на пистолета и той измъкна оръжието от колана си, внимателно освобождавайки предпазителя.
Почака да чуе звука от отварянето на врата, както и мишената му да включи лампите в гаража, но нищо не се случи. Пендъргаст изглежда чакаше в колата. Но защо? Усещайки как сърцето му ускорява в гърдите, Хъдсън се опита да контролира дишането си и да запази яснотата на мисълта си. Знаеше, че е добре скрит, след като бе нагласил брезентовото покривало така, че да стига до земята и да не позволява краката му да се виждат.
Може би Пендъргаст говореше по мобилния си телефон. Или пък се възползваше от рядката възможност да остане насаме със себе си, както правеха хората понякога, преди да излезе от колата.
С безкрайна предпазливост Хъдсън надигна глава съвсем леко, за да надникне над ръба на покривалото; неясният силует на Ролса си почиваше спокойно в мрака, единственият звук беше на изстиващ двигател. Бе невъзможно да види вътрешността през затъмнените стъкла.
Той изчака.
— Да не би да изгубихте копче? – долетя глас зад него от дясната му страна.
С изненадано сумтене Хъдсън подскочи, ръката му трепна инстинктивно и оръжието изгърмя силно в затвореното пространство. Когато се опита да се завърти, усети че пистолетът се изплъзна от ръката му и една жилава ръка се уви около врата му. Тя завъртя тялото му, после го блъсна и буквално го залепи върху покритото возило.
— Във великата игра на човешки живот – каза гласът, – човек започва като наивник и завършва като измамник.
Хъдсън се мъчеше да се освободи безрезултатно.
— Вие, приятелю, къде точно се намирате в този щастлив спектър?
— Не знам за какво говориш, по дяволите – най-после успя да изхрипти той.
— Ако се овладеете, ще ви пусна. А сега – отпуснете се.
Хъдсън спря да се бори. В този момент усети, че хватката се разхлабва и крайниците му са свободни. Той се обърна и се озова лице в лице с мишената си, Пендъргаст: висок мъж в черно, с лице и коса толкова бледи, че изглеждаха сякаш блестят в тъмнината. Държеше в ръката си „Беретата“ на Хъдсън, насочена към него.
— Съжалявам, не бяхме представени. Името ми е Пендъргаст.
— Да ти го начукам.
— Винаги съм намирал този израз за куриозен, когато се употребява в негативен смисъл. – Пендъргаст го огледа отгоре до долу, после пъхна пистолета в колана си. – Какво ще кажете да продължим нашия разговор вътре?
Мъжът го погледна.
— Ако обичате. – Пендъргаст му посочи да върви към страничната врата пред него. След малко Хъдсън отстъпи. Това можеше да се окаже начин да се измъкне оттук, все пак.
Той мина през отворената гаражна врата, Пендъргаст го следваше. Пресякоха покритата с чакъл алея и изкачиха стъпалата към запуснатото имение. Прислужникът отвори вратата.
— Този господин ще влезе ли? – попита той, а в гласа му се усещаше, че се надява това да не става.
— Само за няколко минути, Морис. Ще изпием по чашка шери в източния салон.
Пендъргаст посочи на мъжа към централния коридор и след малко влязоха в малка дневна. В камината гореше огън.
— Седнете.
Хъдсън предпазливо се отпусна на един стар кожен диван. Пендъргаст се разположи отсреща и погледна часовника си.
— Разполагам наистина само с няколко минути. А сега отново: името ви, ако обичате?
Хъдсън направи усилие да се стегне, да се адаптира към този внезапен и неочакван обрат. Все още можеше да се измъкне.
— Забравете за името. Аз съм частен детектив и работех за Бласт. Това е всичко, което трябва да знаете – и се обзалагам, че е повече от достатъчно.
Пендъргаст отново го изгледа отгоре до долу.
— Знам, че картината е при вас – продължи Хъдсън. – „Черната рамка“. Знам също, че вие убихте Бласт.
— Колко сте умен.
— Бласт ми дължеше много пари. Единственото, което правя, е да си събера дължимото. Плащате ми и забравям всичко, което знам за смъртта на Бласт. Разбирате ли?
— Ясно. Става дума за своего рода шантаж. – Бледото лице на мъжа се разчупи в призрачна усмивка, разкривайки равни бели зъби.
— Само събирам каквото ми дължат. И в същото време ви помагам – ако схващате какво имам предвид.
— Господин Бласт никак не го е бивало да преценява хората.
Несигурен какво би трябвало да означава това, Хъдсън гледаше как Пендъргаст измъкна „Беретата“ от черния си костюм, провери пълнителя и го насочи към него. В същото време прислужникът пристигна със сребърен поднос с две малки чашки, пълни с кафява течност, които той остави на масата една след друга.