— Трябва ли? – Пендъргаст дръпна пистолета настрани.
— Можете да станете, господин Хъдсън.
Той се изправи на несигурните си крака. Лицето му беше влажно от сълзи и целият трепереше, но не го беше грижа. Заля го надежда.
— Вие сте малко по-интелигентен, отколкото предполагах. Вместо да ви убия, нека се върнем вътре, да се насладим на шерито и да обсъдим условията на заплащането ви.
Хъдсън се срина на дивана до запалената камина, като се потеше обилно. Чувстваше се изцеден, изтощен, и все пак жив, развълнуван, сякаш бе роден отново и ходеше по земята като нов човек.
Пендъргаст седна на стола си със странна полуусмивка.
— А сега, господин Хъдсън, ако ще работите за мен, трябва да ми кажете всичко. За Бласт, за възложената ви задача.
Хъдсън беше прекалено благодарен, за да говори.
— Бласт ми се обади, след като го посетихте. Наистина го уплашихте с вашите разговори за нелегални кожи. Каза ми, че отлага цялата операция за неопределено време. Каза също, че сте по следите на картината, „Черната рамка“, и че иска от мен да ви следя, така че ако я намерите, да мога да я взема от вас.
Пендъргаст кимна над сплетените си пръсти.
— Както казах, надяваше се да го отведете до „Черната рамка“. Аз ви проследих и видях всичко, каквото направихте в „Папис“. Подгоних ви, но вие избягахте.
Поредно кимване.
— Така че се върнах да докладвам на Бласт, но го намерих мъртъв. Прострелян отблизо. Побеснях. Дължеше ми над пет бона за труд и разноски. Помислих, че вие сте го убил. И реших да ви посетя и да си взема дължимото.
— Уви, не съм убил Бласт. Някой друг го е направил.
Хъдсън кимна, не знаейки дали да вярва, или не.
— А какво знаете за бизнеса на господин Бласт?
— Не много. Както вече казах, той бе въвлечен в нелегална търговия – животински кожи. Но най-важното за него като че ли беше тази „Черна рамка“. Почти се беше побъркал на тази тема.
— А историята на вашия бизнес, господин Хъдсън?
— Навремето бях ченге, но ме тикнаха в глуха линия заради диабет. Не издържах работата на бюро, така че станах частен детектив. Това се случи преди пет години. Свърших много работа за господин Бласт, като предимно проучвах миналото на неговите… бизнес партньори и снабдители. Той беше много предпазлив с кого търгува. Този пазар гъмжи от ченгета под прикритие и от шарлатани. Той търгуваше предимно с някакъв тип на име Виктор.
— Виктор чий?
— Никога не съм чувал фамилията му
Пендъргаст погледна часовника си.
— Време е за вечеря, господин Хъдсън и съжалявам, че не можете да останете.
Хъдсън усети, че също съжалява.
Пендъргаст бръкна в джоба на костюма си и извади малка пачка банкноти.
— Не мога да кажа какво ви дължи Бласт – каза той, – но това е за първите ви два дни работа. Петстотин на ден плюс разходите. Отсега работите без огнестрелно оръжие и само за мен. Ясно ли е?
— Да, сър.
— Има един малък град, Сънфлауър, на запад от блатото Блек Брейк. Искам да намерите карта, да начертаете кръг с радиус петдесет мили около този град и да откриете всички фармацевтични компании и лаборатории за разработване на лекарства в този радиус единадесет години назад. Искам да отидете във всяка от тях, все едно сте изгубил се шофьор. Приближете се колкото се може повече, без да влизате. Не си водете записки, не снимайте, съхранявайте всичко в главата си. Наблюдавайте и ми докладвайте на всеки двадесет и четири часа. Това ще е първата ви задача за изпълнение. Разбрахте ли?
Хъдсън беше разбрал. Той чу отварянето на врата и гласове в коридора; някой беше дошъл.
— Да. Благодаря, сър. – Това бяха дори повече пари, отколкото Бласт му беше плащал – и то за такава проста работа. Достатъчно беше дори, че не се бе наложило да ходи до блатото Блек Брейк – беше чул достатъчно мрачни слухове за това място.
Пендъргаст го проследи с поглед до кухненската врата. Хъдсън излезе навън в нощта, изпълнен с безкрайна благодарност й чувство на лоялност към мъжа, който бе пощадил живота му.
49.
Сейнт Францисвил, Луизиана
Лора Хейуърд последва полицейската кола извън града по един извит път, който водеше на юг към река Мисисипи. Струваше й се, че се набива в очи и се чувстваше неловко зад волана на спортното Порше кабриолет на Хелън Пендъргаст, но агентът от ФБР й бе предложил колата на съпругата си толкова любезно, че тя просто нямаше сърце да откаже. Докато шофираше по криволичещия път, потънал в сянката на дъбовите и орехови дървета, съзнанието й я върна назад към първата й работа в полицейския департамент в Ню Орлиънс. Тогава беше само заместник диспечер, но преживяното бе затвърдило желанието й да стане полицай. Това беше преди да се насочи на север към Ню Йорк сити, да кандидатства в колежа за криминално право „Джон Джей“ и след това да започне първата си работа като полицай. За почти петнайсетте години оттогава тя бе изгубила до голяма степен южняшкия си акцент – и бе станала нюйоркчанка до мозъка на костите.