— След застрелването на жертвата – продължи Кринг, – извършителят се е върнал отново в кухнята – открихме петна вторична кръв от отпечатъци от стъпки – и след това е минал по коридора към дневната.
Хейуърд понечи да каже нещо, но прехапа език. Това не беше обир, но не беше добра идея да го изтъква сега.
— Може ли да погледнем в дневната?
— Разбира се. – Кринг я поведе през кухнята към входното антре, след което спряха до дневната. Нищо не беше докоснато; още беше пълна бъркотия. Виждаше се претършуваното бюро с извит, сгъваем капак, разхвърляни писма и снимки, съборени от рафтовете книги, един разцепен с нож диван. В стената на мястото, където са били прикрепени подпорите на липсващия плазмен телевизор, зееше дупка.
Хейуърд забеляза на пода една сребърна антична отварачка за писма с инкрустации от опал върху дръжката, която е била пометена от бюрото. Очите й се плъзнаха по дневната, спирайки се на многобройните малки, майсторски изработени предмети от сребро и злато: пепелници, малки буренца и кутии, чайници, чаени лъжички, подноси, свещници, мастилници и фигурки, всички красиво гравирани. Някои бяха с инкрустирани скъпоценни камъни. Всички бяха сякаш най-безцеремонно съборени със замах на пода.
— Всички тези сребърни и златни предмети – попита тя.
— Има ли нещо откраднато?
— Не знаем.
— Изглежда странно.
— Такива нещо много трудно могат да се укрият, особено пък тук. Нашият крадец най-вероятно е наркоман и просто е търсил нещо, което да продаде, и да си набави бързо дозата.
— Това сребро прилича на колекция.
— Било е. Д-р Блеклетър членуваше в местното историческо общество и даряваше разни неща от време на време. Беше специалист по американско сребро отпреди Гражданската война.
— Откъде е получавал парите си?
— Беше лекар.
— Както разбрах, работел е в „Доктори с крила“, нестопанска организация, която не е разполагала с много пари. Това сребро трябва да струва малко състояние.
— След „Доктори с крила“ той работеше като консултант в различни фармацевтични компании. Има доста такива в този район; те са един от стълбовете на местната икономика.
— Имате ли досие за д-р Блеклетър? Бих искала да го видя.
— В участъка е. Ще ви дам копие, когато свършим тук.
Хейуърд се помая в дневната. Изпитваше неясно чувство на неудовлетворение, сякаш можеше да се извлече повече от сцената на престъплението. Очите й се спряха върху няколко снимки в сребърни рамки, които явно също са били съборени от етажерката.
— Може ли?
— Заповядайте. Имайте предвид, че криминалистите са минали през това място с гъст гребен.
Тя клекна и взе няколко рамки. На тях се виждаха – предположи тя – различни членове на семейството и приятели. Някои бяха очевидно на самия Блеклетър: в Африка, на борда на самолет, по време на ваксинация на местни, застанал пред импровизирана клиника. Имаше няколко снимки, показващи Блеклетър в компанията на привлекателна руса жена, няколко години по-млада от него; на една от снимките той бе обвил ръка около нея.
— Бил ли е женен д-р Блеклетър?
— Никога – каза Кринг.
Тя обърна последната снимка върху дланта си. Стъклото в рамката беше напукано при падането на пода. Хейуърд извади фотографията от рамката и я обърна. На гърба пишеше с уверен почерк със замах:
На Морис, за спомен от онзи полет над езерото. С обич, М.
— Може ли да я задържа? Снимката, имам предвид.
Колебание.
— Ами, ще трябва да я регистрираме в дневника с доказателства. – Поредно колебание. – Мога ли да попитам по каква причина?
— Може да се окаже свързана с разследването ми. – Хейуърд се стараеше да не им казва какво точно е разследването й и те, след няколко нерешителни опита да разберат, тактично изоставиха темата.
Но сега Кринг отново я поде.
— Надявам се да нямате нищо против, но сме озадачени защо един капитан от НПУ от отдел „Убийства“ ще се интересува толкова от съвсем рутинна кражба и убийство и ще бие целия този път до тук. Нямаме намерение да любопитстваме, но би било полезно да знаем какво търсите – така че да можем да ви помогнем.
Хейуърд знаеше, че не може непрекъснато да отбягва въпроса, затова реши да го отклони в погрешна посока.