Лоугън усети някой да го докосва по рамото.
— Хайде, човече — чу гласа на Валентино да го подканя. — Побързай! Давай нагоре!
Ромеро беше вече на няколко метра над него. Лоугън се насили да гледа само ръкохватките и стъпалата, а не онова, което беше над него, и да започне да се изкачва. Решително престана да гледа нагоре, следеше с поглед само ръцете и краката си — първо лявата ръка, после десния крак, след това дясната ръка и левия крак. С периферното си зрение видя друг техник да стъпва на най-ниското стъпало и да започва да се катери…
В този момент удари главата си в крака на Ромеро. Без да се замисля, погледна нагоре, за да види какво беше спряло движението към Търбуха.
Докато го правеше, чу ахкания и псувни от катерачите над него.
Погледна покрай Тина и сърцето му се сви. На около шест метра над главата му, близо до отвора на Търбуха, ръбовете на строшена на две подпора, остри като ножове, се притискаха към издуващата се навътре стена на Пъпната връв, а материалът, от който беше направена, вече беше отслабен от взрива, причинил това опустошение. Докато гледаше ужасен и омагьосан, жълтата материя докосна острите ръбове на гредата. Започна да се оформя срез; първо малък, после бързо започна да расте, когато външното налягане на тресавището напипа слабото място и се възползва от него.
— Не! — изрева Ковински над главата му. — Исусе, не!
В този миг със странен звук, наполовина въздишка и наполовина писък, стената на Пъпната връв се разпра. На мига тресавището започна да се излива вътре — помитаща всичко водна стена. Ал Суд се стоварваше върху им. Под неустоимото налягане Пъпната връв започна да се разпада от горе до долу — дълъг черен шев се плъзгаше със смайваща скорост към дъното, вонящата тиня нахлуваше вътре и летеше надолу. От катерачите над главата му се носеха викове и писъци — какофония от удивление и ужас.
Лоугън стори единственото, което му хрумна. Инстинктивно протегна ръце нагоре и хвана Тина Ромеро през кръста, след това се пусна от стъпалата и покрай катерещия се нагоре техник се плъзна надолу, докато стъпиха върху платформата на въздушния шлюз.
Тя се задърпа в ръцете му.
— Какво правиш? — изпищя египтоложката.
— Тина! — надвика той протеста ѝ. — Затвори си очите!
Чу се шум като от водопад; усетиха странен трус като при земетресение; после студена въздушна вълна, сякаш идваше влак в метрото — и изведнъж бяха обгърнати отвсякъде от задушаващ, объркващ мрак.
54.
В неочаквано обгърналия ги мрак сетивата им се объркаха: викове, писъци от ужас и страх, хлъзгави, блъскащи се крайници; студената зловонна прегръдка на противната тиня, която започна да ги залива и затрупва от всички страни. Лоугън не можеше да обясни защо се беше спуснал обратно до платформата на въздушния шлюз в долния край на Пъпната връв. Галваничен тласък на инстинкта за самосъхранение му каза да бяга от спускащата се гнилоч на тресавището, да я изпревари на всяка цена. Ала толкова бързо, колкото тази мисъл му беше хрумнала, осъзна, че е чиста лудост: намираха се на дванайсет-тринайсет метра под повърхността, нямаха кислородни бутилки, неустоимото налягане на водата от тресавището скоро щеше да напълни гробницата — помещение по помещение, както месото пълни обвивката на наденицата… Той бързо прогони тази неприятна гледка, както и другата, която я последва: как се втурва с десетина паникьосани души към дъното на гробницата, където не им остава нищо друго, освен да чакат смрадливата гнилоч да залее главите им…
До себе си усети резки движения, остър писък прониза тъпанчетата му. Осъзна, че това беше Тина Ромеро, която се опитваше да се освободи от прегръдката му. Той я пусна, прикри с ръка очите си от стоварващия се надолу лепкав кошмар и бръкна в джоба си, извади фенерчето и го светна. От тяхното местоположение на дъното, където Пъпната връв беше прикрепена към гранитната стена на Нармеровата гробница, няколко от подпорните колони бяха рухнали и нападали наоколо, образувайки нещо подобно на груба детска катерушка, а гредите стърчаха над входа.
Когато плъзна светлината на фенерчето нагоре, забеляза, че черната гнилоч на тресавището бързо се стича, смазвайки със своята тежест греди, кабели и хора. Някой над тях — вероятно един от техниците, изчезна в кипящата, вълнуваща се маса от кал, парчета дърво, късове метал; в продължение на няколко секунди ръцете му, покрити с кръв, все още се виждаха, след това изчезнаха в черната буря. Пъпната връв беше разтърсена от силен трус — сякаш тоновете кал и тиня, които се стоварваха отгоре, я усукаха около оста ѝ.