— Марч?
— Фенуик Марч. Главният археолог на проекта. Той ръководи експедицията, когато Портър Стоун го няма.
— И какво намерихте?
— В началото, както би могло да се очаква, ранни гърнета с черни капаци, с овъглени ръбове, полени, палеозоологически останки. С продължаването на работата осъзнахме колко голямо е всъщност това място.
— Достатъчно голямо за град, в който са били настанени инженерите и строителите на гробницата?
— Точно така. А после намерихме това. — Тя стана, отиде до шкафа, отвори едно от чекмеджетата. Извади два навити листа и се върна обратно на мястото си. Подаде единия на Лоугън. Беше цветна снимка на древен египетски надпис — изсечен и боядисан. На него се виждаше седнал владетел, заедно с черти и стрели, както и различни ранни пиктографи.
— Знаете ли какво е това? — попита Ромеро.
Той я погледна.
— Прилича на някакъв вид стела.
— Много добре. По-точно каменна плоча. Знаете ли какво пише на нея?
Лоугън се усмихна.
— Моята ерудиция свършва тук.
— Това е пътна карта.
— Пътна карта? И за къде?
Ромеро вдигна ръка със сочещ към небето показалец. След това много бавно посочи право надолу към пода.
— Боже мили! — възкликна Лоугън.
— Древните египтяни са били много напред в астрономията и особено в правенето на звездни карти. Този стела е била карта, която е трябвало да покаже на инженерите и строителите как да стигнат до мястото на градежа. Няма съмнение, че след завършването на гробницата картата е трябвало да бъде унищожена. За наш късмет са пропуснали да го направят. Тя ни помогна да триангулираме местоположението на гробницата с точност до няколко километра. Щом дойдохме, с помощта на геологичен и научен анализ успяхме още да стесним координатите.
Лоугън се сети за мрежата от квадратчета, която беше видял на монитора и работната площадка с Търбуха.
— Невероятно. Типично за Портър Стоун.
— Точно така. Но Стоун намери още нещо. В далечния край на разкопките.
— И какво, ако не е тайна?
— Грамадно квадратно парче черен базалт. Очевидно плинт за някаква статуя — може би на самия Нармер. Полирано е до ахатов блясък, който не е изчезнал въпреки отминалите векове. На него има нещо. — Тя му подаде другия лист.
Лоугън го взе. Беше снимка на друг надпис, този път малко по-къс.
— Какво е това? — попита той.
— Причината, поради която сте тук.
Лоугън погледна младата жена.
— Не разбирам.
Тя му се усмихна, но този път очите ѝ останаха сериозни.
— Това е проклятие.
12.
— Проклятие? — повтори Лоугън.
Кристина Ромеро кимна.
Портър Стоун беше намекнал за проклятие. Лоугън се запита кога ли ще разбере всичко.
— Имате предвид като проклятието, сполетяло онези, които са били в гробницата на фараон Тутанкамон? „Смъртта ще дойде с бързи криле“ и всичко останало? Но това са слухове и хорски приказки.
— В случая с фараон Тутанкамон може и да сте прав. Проклятията обаче са били нещо твърде обикновено в Старото царство и невинаги са били ограничавани до частни гробници. Като първи фараон на обединен Египет Нармер нямал право да поеме никакви рискове. Не можел да позволи неговата гробница да бъде осквернена — това можело да доведе до разпадане на царството му. Затова е оставил това проклятие като предупреждение. — Тя помълча малко. — Да, предупреждението си го бива.
Ромеро взе снимката на надписа и започна да превежда:
— „Всеки човек, който посмее да влезе в моята гробница — или направи нещо злонамерено на вечното жилище на моята земна форма, със сигурност ще загине бързо. Ако премине през Първата порта, ще се напука основата на къщата му, а семето му ще пада на изсъхнала земя. Кръвта и крайниците му ще се превърнат в пепел, а езикът му ще се разцепи в устата. Ако премине през Втората порта, мрак ще го последва, а змията и чакалът ще го преследват. Ръката, която докосне безсмъртната ми форма, ще гори с неугасим огън. Но ако някой в своето безразсъдство премине през Третата порта, тогава черният бог на най-дълбоката дупка ще го грабне, а крайниците му ще бъдат запратени в най-далечните ъгли на земята. И аз, Нармер Безсмъртния, ще измъчвам него и неговите ден и нощ, будни и заспали, докато лудостта и смъртта се превърнат в техен вечен храм.“
Тина Ромеро остави листа на бюрото. В кабинета за малко се възцари мълчание.
— Да, доста внушително — отбеляза Лоугън.
— Не е ли красота? Само първокласен и кръвожаден тиран като Нармер би могъл да измисли подобно нещо. Ако човек се замисли малко обаче, тази работа може да е свършила и жена му Нитхотеп, нали? Сякаш небето ги е било събрало. — Ромеро поклати глава.