— Нямах предвид такава защита.
Настъпи кратко мълчание. После Стоун промърмори:
— Интересно предположение. — После повиши тон, вече говореше на всички събрали се. — Благодаря ви отново за отделеното време. Сега може да се върнете по работните си места.
Тълпата започна да се разпръсква, хората се насочваха към изхода, а Стоун повика Лоугън.
— Вие останете. Мисля, че трябва да поговорим.
21.
Личният кабинет на Портър Стоун в края на един от вътрешните коридори на Бялото крило беше малък, но много функционален. Нямаше бюро с компютър, нито рамкирани корици от списания с неговата снимка. Вместо това в средата имаше кръгла маса, заобиколена от десетина стола; на плота лежаха няколко лаптопа и късовълново радио. На лавиците край стената бяха подредени книги по египтология и история на династиите. Липсваха артефакти, изкопани от гробниците предмети или каквито и да е било украшения. Единственото нещо, което висеше на стената, беше лист със сегашния месец, откъснат от календар и залепен с безцветна лепенка зад конферентната маса, сякаш да подчертае недостига на време, с който се налагаше да се борят.
Стоун покани Лоугън с жест да седне на масата.
— Настанявайте се. Искате ли кафе, чай, минерална вода?
— Не, благодаря — отказа Лоугън, докато сядаше.
Стоун кимна, след това се настани на стол от другата страна на масата. За миг се вторачи в Лоугън със светлосините си очи, които изпъкваха силно на фона на обветреното му лице.
— Чудя се дали не можете да поясните онова, което казахте в работилницата?
— Изучавах проклятието на Нармер и го сравних с други древноегипетски проклятия. Това ме накара да се замисля.
Стоун кимна.
— Продължавайте.
— Много фараони са притежавали безценни съкровища — вероятно много по-ценни от тези на Нармер, който в края на краищата е един от твърде ранните владетели. Въпреки това никой от тях не е положил толкова усилия, колкото Нармер да скрие тялото и притежанията си. Те са строили гробници в Гиза, в Долината на царете, но не са нареждали да бъдат погребани извън границите на страната, във враждебни условия, на стотици километри от седалището на тяхната власт. Не са строили лъжливи гробници, за да заблудят възможните грабители. А проклятието на Нармер, колкото и да е ужасно, е необичайно: не споменава богатства и злато. Всичко това ме накара да се запитам дали Нармер не е имал някаква друга, заглушаваща всичко останало грижа, която надхвърля желанието му да опази своите скъпоценности?
Стоун го слушаше, без да помръдва.
— Да не би да внушавате, че Нармер много повече от своите наследници се бои от риска саркофагът му да бъде осквернен? Имайте предвид, че той е обединил Египет, но това обединение е все още твърде неустойчиво. Не е могъл да позволи гробницата му да бъде ограбена и династията му поставена под заплаха?
— Това е част от картината, но не я изчерпва. Полага невероятни усилия, за да остане гробницата му скрита — изглежда ми като дело на човек, който защитава нещо, крие нещо. Нещо, което за него е толкова ценно, колкото живота, по-точно живота след смъртта. Нещо, чиято липса може да изложи живота в отвъдното на опасност.
Известно време Стоун седя неподвижно, вперил очи в Лоугън. След това по лицето му се плъзна усмивка и той се засмя. Лоугън имаше ясното усещане, че току-що е бил проверен и е издържал проверката.
— По дяволите, Джереми — нали мога да те наричам Джереми? За втори път успяваш да ме изненадаш. Харесва ми начинът, по който работи съзнанието ти. Понякога вярвам, че моите специалисти са толкова добри в своята работа, та забравят, че има и друг начин да се погледне на нещата. — Той се наклони към него. — А както се развиват нещата, смятам, че си прав.
Стана, надникна през вратата и поръча на секретарката кафе. След това се върна на мястото си и извади нещо от джоба на сакото си.
— Какво, отново ли ще разглеждаме върха на стрелата?
— Не. — Стоун сложи извадената вещ върху дланта си и я протегна на Лоугън.
Беше остраконът, който видя в Музея за египетски антики.
— Помниш ли го? — попита Стоун. — Това е остраконът, който някога е принадлежал на Флиндърс Питри?
— Разбира се.
Стоун го остави на масата.
— Тогава вероятно помниш, че на него има четири йероглифа.
— Спомням си, че се въздържа да ми кажеш какво означават.
На вратата леко се почука и влезе секретарката с кафето за Стоун. Той отпи глътка, после отново насочи поглед към събеседника си.